Късметът на Яромил
Чешка народна приказка
Някога си сред една голяма гора живеел беден въглищар на име Матей. Жена му умряла и той останал с малкия си син Яромил. От ранна сутрин до късна вечер бащата сечел дърва, правел ги на въглища, а после ходел по селата да ги продава. А синчето пасяло козите из гората. Така се прехранвали те — сиромашки, но не се оплаквали. Пък и нямало на кого, защото в гората никой не дохождал. Ала на въглищаря му омръзнало най-после да живее така самотно, да яде все какво да е, да няма кой да му изпере ризата и да я закърпи. И взел, та се оженил повторно.
Мащехата не обичала Яромил — за най-малкото нещо го гълчала и наказвала. А сирачето не смеело да се оплаче, защото тя го заплашвала:
— Кажеш ли на баща си — по-зле ще си изпатиш.
Затова най-добре Яромил се чувствувал, когато си пасял козите далеч от мащехата. В гората той бил като у дома си — пеел си, берял диви плодове, с които подслаждал горчивия си сирашки залък. А най-обичал да събира хубави горски цветя. Тях той внимателно изваждал с корен и ги присаждал в малката градинка, която си бил направил на скришно място в гората.
Един ден, както скитал със стадото, видял чудна птичка пъстроперка. Тя подскачала от клон на клон, поглеждала го и чуруликала, сякаш иска нещо да му каже. Захласнал се по нея Яромил — такава красива птичка дотогава не бил виждал. Дощяло му се да я улови, да си я отнесе дома, сърцето му да весели. Спуснал се да я гони. Пък тя не отлита, ами подскок-подскок на две крачки от него, па се обърне и закачливо го погледне.
Пресегне се момчето — ха-ха да я хване, а тя пръхне и подскок! на две крачки от него и пак се обърне.
Дълго Яромил я гонил. Уморил се и когато току да махне с ръка и да се откаже, птичката се скрила в цепнатината на една скала. Без да му мисли много, Яромил се промъкнал подир птичката в тесния процеп и се намерил сред голяма пещера. Повървял малко и застанал като вкопан от учудване: видял напреде си прекрасна градина. Между зелената трева цъфтели различни красиви цветя — такива в гората нямало; по нависналите с чудни плодове клони на дърветата подскачали и чуруликали птички пъстроперки — също като онази, що досега напразно беше гонил. А из градината сновели насам-натам мънички човечета, най-високото от които било по-мъничко от кутрето на момчето.
Дълго гледал Яромил това чудо. Ето че едно хубаво девойче дошло при него и му рекло:
— Какво стоиш така? Я по-добре ела да ни помогнеш да полеем цветята.
Тръгнал Яромил подире й. Отишъл при един ручей, които се виел между тревата. Тук тя му дала една черупка от бисерна мида и започнали, двамата да поливат цветята. Работата се харесала на момчето — то обичало цветята. А като привършили поливането, Яромил запитал девойчето: — Как се казваш?
— Името ми е Нарциска. А ти сигурно си огладнял. Набери си от тези плодове и яж, колкото си щеш. Почини си малко, аз скоро ще се върна.
Като изрекла тези думи, Нарциска припнала и се изгубила между цветята и храстите.
Набрал си Яромил пълна шапка плодове, наял се до насита. Такива сладки плодове никога не бил вкусвал. После легнал под едно дърво и задрямал.
Много ли, малко ли спал, ето че дошла неговата позната и го буди:
— Хайде, ставай! Да те поразведа из нашата градина, че после да си ходиш.
— Защо ме пъдиш? — омъчнило се момчето. — Тук ми харесва и искам да остана завинаги при вас.
— Не бива — отвърнала Нарциска. — В нашата страна не може човек да живее. Сега ти харесва, ама като поседиш малко, ще почнеш да тъгуваш за родното си място. Тръгнали да се разхождат, а Яромил пита девойчето: — Какви сте вие, такива мънички, пък хубави?
Отговорила му Нарциска:
— Ние сме подземни жители. Хората ни наричат гномове.
— А ще ми дадеш ли няколко цветя да си засадя в моята градинка? — замолил я Яромил.
— Не може — поклатила глава Нарциска. — Нашите цветя ще увехнат, щом ги докосне слънчев лъч. По-добре вземи това златно семенце и хубаво го пази. Когато ти потрябвам, пусни го на земята и аз веднага ще дойда. В това време стигнали до един сребрист поток. В него весело се къпели мънички зеленокоси русалки с венчета от лилии на главите. Най-красивата от тях се приближила до момчето и като му подала една бисерна мида му рекла:
— Вземи, хубавецо, това за спомен от мен. Казвам се Бисерка. Потрябвам ли ти, отвори мидата. Вътре има един бисер. Пусни го на земята и аз веднага ще дойда при теб.
Като изрекла тези думи, русалката го пръснала с шепа вода, засмяла се закачливо и се гмурнала във водата преди още Яромил да успее да й поблагодари.
Тръгнали нататък и достигнали до един бял дворец. Влезли в една голяма стая, насред която горял силен огън и пръскал искри на вси страни. А между пламъците танцували малки червенокоси девойки.