Сега Пембе погледна над заспалите младежи към мрачната пустота през прозореца и усети безжизненост, каквато не бе изпитвала никога дотогава. Мина час. Може би повече. Нямаше как да знае. След малко очите й зърнаха на хоризонта първото сияние на светлината. Алени снопове, остри като стрели. Над Лондон се зазоряваше. На гърлото на Пембе заседна горчив страх. Не след дълго всички щяха да се събудят. Да се хранят, да се шегуват, да пушат. Макар да се бяха съгласили да я подслонят, макар да правеха всичко възможно да не я безпокоят, пънкарите не можеха да се сдържат да не задават въпроси, неспособни да разберат какво точно става.
Повечето обичаха да спят до късно, но при сегашната несигурност с общината бяха по-бдителни отвсякога, бяха наясно, че безгрижните дни, когато са си отспивали, са останали в миналото. Затова в осем сутринта всички вече бяха будни: търсеха вчерашните си дрехи, палеха първата цигара за деня, надпреварваха се за струйката вода в нащърбената мивка. На крак беше дори Иги Поп, който спеше със собственоръчно изработени тапи за уши.
В кухнята Тобико наблюдава как Пембе прави палачинки за цяла армия. Помъчи се да измисли какво да каже, но се сети само за:
— О, мирише хубаво!
Пембе й се усмихна едва-едва. Ръцете й продължиха да се трудят — бързо и съсредоточено, но мислите й бяха на километри оттук. След няколко минути тя подаде на Тобико голяма чиния с купчина палачинки в нея.
— Върви… хапнете — подкани.
Момичето се поколеба.
— Ами ти?
— Аз ям по-късно.
— Да знаеш, че обичаме сина ти — заяви ни в клин, ни В ръкав Тобико. — Като талисман ни е. И… хм. Не съм съвсем наясно за какво става въпрос, но Юнус спомена, че било тайна и трябвало да те скрием за известно време. Каквото и да е станало, си добре дошла, можеш да останеш докогато искаш.
Пембе усети как я плисва състрадание към Тобико, толкова силно, че чак се просълзи. Прегърна младата жена, която не го очакваше, но веднага отвърна на жеста. Мигът беше нарушен от Иги Поп, който кресна с цяло гърло от всекидневната, кората:
— Ей! Ние тук умираме от глад. Хората искат храна!
Усмихната, Тобико взе чинията и забърза натам.
Останала сама в кухнята, Пембе грабна една проскубана метла и се зае да мете пода. Страхуваше се, че ако не върши обичайните неща, ще си изгуби ума. И така през следващите часове тя търка, мете, бърса прах, ми и лъска цялата къща под изумените погледи на обитателите й. Цял ден се труди толкова трескаво, че никой не дръзна да й се подиграва или да я помоли да спре. И явно беше заразно, защото неколцина предложиха да помогнат и се присъединиха към безумието и с парцали и саморъчно изработени метли. Не след дълго обаче се отегчиха, умориха и се отказаха.
Вечерта Пембе още се трудеше, а пънкарите я следваха на пръсти и наблюдаваха тази жена от друга култура, с друг език и живот, която не спираше да плаче и да чисти, да плаче и да чисти.
Точно три месеца преди да ме пуснат на свобода, една старица в интензивното отделение на местна болница отваря очи. Оплаква се, че е жадна и че я боли гърбът. Иначе изглежда съвсем здрава. Когато е готова да разговаря, я питат за мъжа, който един мразовит ден откраднал дамската й чанта и я ударил със счупена бутилка. Тя го описва. Паметта й е съвсем бистра. И Зеешан няма нищо общо с описанието. Хората, които я разпитват, пак не са убедени и й показват полицейска снимка на съкилийника ми. Старицата продължава да твърди, че не е той. Отвеждат при нея Зеешан и й го показват през стъклена преграда. Тя пак казва, че не е той. В съда решават да възобновят разследването.
— Сигурно си на седмото небе — казвам аз. — Скоро ще бъдеш свободен човек.
— Зеешан вече свободен човек — възразява той. — Няма нужда да ходи на седмо небе.
— Много ще ми липсваш, мой човек.
Изглежда оклюмал и шумно преглъща.
— Ще изляза и ще мисля за теб — казва. — Ти беше най-добрият ми ученик.
— А ти си най-лошият лъжец.
Той прихва и раменете му започват да подскачат.