Въпреки това тя можеше да се омъжи за някой възрастен или сакат мъж, както и да склони да стане втора жена — или трета, или четвърта, макар че това се срещаше рядко. Законна ще бъде, разбира се, само първата жена. Само тя щеше да има право да се представя за семейна с деца, когато отиде в болницата, в съда или в данъчното. Но в тази част на страната така и така никой не ходеше на такива места, освен ако не беше загазил не на шега, не умираше от инфекция или не беше полудял, а тогава вече беше все едно дали си първа, или четвърта жена.
Къщата на Джамила — ако бараката изобщо можеше да се нарече къща — се бе сгушила край клисура в покрайнините на селото. Долу се виждаха купчина камъни, които отдалеч приличаха на застинали великани, а огрееше ли ги слънцето, блестяха като рубини. За тях се разказваха какви ли не легенди и във всяка легенда се говореше за забранена любов. Векове наред християни, мюсюлмани, зороастрийци и езиди бяха живели тук рамо до рамо, бяха обичали и умирали рамо до рамо. Внуците им обаче отдавна се бяха вдигнали и бяха заминали за други земи В околията бяха останали само шепа селяни — и Джамила.
В обезлюдените места, в които навремето е кипял живот, имаше някаква тъга, призрачна скръб, която се носеше заедно с лекия ветрец и се просмукваше във всяка пукнатинка. Може би точно заради това след време хората от изоставените околии започваха да приличат на самите места: безмълвни, приглушени и мрачни. Но и при хората, и при земята това бе само на повърхността, а повърхността рядко е същата като сърцевината.
Под пластовете дрехи, които Джамила навличаше, за да не студува, имаше друга Джамила: млада, красива и весела, със смях, звънтящ като звука на чаша в чаша. Напоследък тази Джамила се появяваше рядко, скрита зад оправната жена, която сечеше дърва, косеше, вадеше вода и правеше отвари. Понякога се страхуваше, че ще полудее. Може би огромната самота най-после я беше срутила и бе започнала да гризе разсъдъка и малко по малко.
Задухаше ли от далечните планини, вятърът носеше със себе си уханието на полски цветя, на току-що откъснати билки и на храсти, отрупани с цвят. Случваше се обаче да донесе и тежката миризма на печено месо, която се стелеше над всичко и полепваше по кожата на Джамила. В района имаше контрабандисти и разбойници, които се скитаха по пещери и пропасти и никога не се задържаха на едно място за повече от ден. В безлунни нощи Джамила виждаше как огньовете по биваците им трепкат в тъмното като помръкнали звезди. Миризмите във въздуха се променяха в зависимост от това какво ядяха тези мъже и колко се бяха приближили.
Имаше и вълци. Джамила ги чуваше през цялото време: денем, късно вечерта, посред нощ. Те ръмжаха и скимтяха, а понякога виеха пискливо по двойки. Доста често се появяваха на прага й, прокрадваха се съвсем наблизо и душеха самотата й. После си тръгваха с мрачно стиснати челюсти, явно разочаровани, сякаш не я бяха сметнали за достатъчно привлекателна, за да си направят пир с нея. Джамила не се страхуваше от вълците. Зверовете не й бяха врагове, а колкото до бандитите, те се интересуваха от по-едра плячка. Пък и Джамила бе убедена, че опасността винаги идва оттам, откъдето най-малко я очакваш.
Една съчка в струпаната на купчина жарава в огнището изпука и се разгоря. Лицето на Джамила се озари, въпреки че къщата бе потънала в здрач. Тя подозираше, че селяните не я обичат, но пък я уважават. Докато обикаляше на кон, магаре или муле, й разрешаваха да прониква в места, където не можеше да припари жена. Често я придружаваха хора, които познаваше, но и напълно непознати.
— Идвай бързо, умолявам те!
Случваше се на вратата й посред нощ да почука мъж, когото Джамила виждаше за пръв път и който я молеше:
— Жена ми ражда в еди-кое си село. Трябва да побързаме. Тя не е добре.