Забелязвам, че Джамила наблюдава съсредоточено баща си с предизвикателна искра в очите, тъмни и леко дръпнати, толкова различни от очите на жената, чието име носи. Най-неочаквано тя пита:
— Вие двамата да не ни лъжете?
Ръката, с която сипвам от яйцата, застива във въздуха. Слушам последвалата тишина, не съм в състояние да я наруша.
Както винаги, Надир е спокоен, владее се.
— Не е хубаво да употребяваш тази дума, когато говориш с родителите си, скъпа. И с всички останали.
— Извиняяяявай — изтананиква Джамила.
— Добре, а сега ми кажи какво имаше предвид.
Усетила, че е привлякла вниманието, тя стиска дяволито устни.
— Ами… според мен вуйчо Искендер не работи на никаква Аляска. Според мен… — Джамила оглежда масата, сякаш очаква нещо пред нея да й подскаже. — Той е руски шпионин.
— В сънищата ти! — намесва се Лейла.
— Наистина. Пуска бомби по айсбергите.
— Не пуска никакви бомби!
— Да, пуска, пуска.
Слагам във всяка от чиниите по няколко кръгчета домат и лист босилек и докато ги нося на масата, се питам дали щеше да е по-лесно, ако по-големият ми брат наистина беше шпионин, който работи за руснаците и прави изпитания с бомби на Южния полюс.
По-късно, след като момичетата са отишли да се готвят за рождения ден, Надир ме прегръща и накланя глава на една страна. Гледам го право в лицето, попивам го. Начина, по който присвива едва-едва очи, линиите на смеха по бузите му, ситните бръчици по челото му. Косата му, гъста и къдрава, която напук на земното притегляне расте нагоре и отказва да покрие ушите му. Тук-там по слепоочията косата му вече е прошарена — намек за неговата възраст. Надир е шестнайсет години по-голям от мен. Точно колкото е разликата между Елиас и мама. Както постоянно си напомням, това, разбира се, е съвпадение.
Обичам Надир, макар да не започна като любов. В началото и двамата знаехме, че аз не съм му така предана, както той на мен тогава и, надявам се, сега. Дълбоко в себе си забърках някаква каша от чувства към него: уважение, обич, възхищение, и най-вече признателност, че ме издърпа от тинята, в която бях допуснала да нагазя. Чуваш как хората твърдят понякога, че благодарение на партньорите си са станали „по-добри“. Чуваш го и не вярваш докрай, докато не се случи на теб самия.
След последния ден на ноември 1978 година семейството ни започна да се топи като снежен човек под изпепеляващо слънце. Изведнъж от предишния ни живот не остана нищо, освен сива купчина размекнат сняг. Онова, което преди беше изглеждало твърдо и непоклатимо, бързо бе започнало да се изплъзва, бе станало ненадеждно. Известно време с Юнус живяхме у чичо Тарик и вуйна Мерал и макар те да не се държаха лошо и да проявяваха щедрост, аз мразех всяка секунда от този период. Така и не им простих, че седмиците преди убийството са злословели срещу мама, и макар да им живеех в къщата, да им ядях от храната, да се обличах с дрехите, които ми купуваха, те бяха на челно място в списъка с най-омразните ми хора. Татко ни пращаше от Абу Даби картички, подаръци и пари, но с годините разреди и накрая прекъснахме всякаква връзка. Чичо и вуйна държаха възможно най-дълго в тайна, че се е самоубил. Прикриваха, петняха и изопачаваха истината. Аз ли не го знам — сега правя същото с децата си. Семейна традиция е да забулваме истината, да я погребваме надълбоко в блатото на всекидневието, така че след време не можеш да достигнеш до нея дори във въображението си.
Спомените ми от онези години са като свлачище, като подвижни пясъци от обида и отчаяние. Докато затъвах в тях, гневът беше единственото въже, което ме изтегляше на повърхността и благодарение на което се чувствах жива — така мина доста време. Първите дни на госпожа Тачър, огромни промени. Англия също се отдалечаваше от онова, което беше, точно като бегемот, който се раздвижва след непробуден зимен сън. Оценките ми от изпитите бяха високи, винаги. Министерството на образованието се заинтересува от случая ни и не след дълго ни прехвърлиха двамата с Юнус в пансион в Съсекс. То — разстоянието — помогна малко. Въпреки това се бях вкопчила в гнева, без да осъзнавам, че той не ме отвежда никъде. Давех се в собствената си ненавист. След пансиона постъпих в колежа „Куин Мери“ където записах английска филология. Тогава се запознах с Надир.
Той е човек на науката, учен, убеден в общоприетите сигурни неща и в обективните истини. Роден в Газа, израсъл в палестински бежански лагер, на деветнайсет години напуснал родината си и дошъл в Англия благодарение на един роднина, който щедро го издържал, докато следвал. Малко след като Beatles пуснали Yellow Submarine, Никсън встъпил в длъжност като президент и Арафат оглавил ООП, Надир — мълчалив и свит, но изпълнен с вяра, — пристигнал в Манчестър. После се посветил на поприще, възможно най-далеч от политиката: молекулярната биология. Докато светът се въртял все по-бързо във вихрушката от сблъсъци, Надир се затворил в лабораторията — чиста, подвластни на контрол и методична, — за да изучава морфологията на клетките.