След това не съм писала. Освен писма, много писма. Редовно пишех до затвора в Шрусбъри и на Юнус всеки път, когато бяхме разделени. Пишех си и с Елиас (с когото се свързах) и с Роксана (която се свърза с мен), и всеки от тях ми помогна по свой начин да открия липсващите плочки от пъзела. През следващите дванайсет години пишех по два пъти в седмицата и на майка си.
После, миналото лято, след като майка ми почина, седнах да пиша историята на нейния живот. Работех денонощно, сякаш уплашена, че ако спра за миг, ще изгубя желанието или желанието ще изгуби мен и всичко ще се срути като картонена кула. Нещата, които описвах, бяха толкова съкровени, че от някои ме болеше, други заключваха по нещо вътре в мен. Въпреки това малко след като завърших ръкописа, ме обзе отчуждение. Тя, тази история, не беше моя.
Миналото е ракла на тавана, наблъскана с какви ли не неща, някои ценни, други напълно безполезни. Предпочитам да я държа затворена, но тя се отваря и от най-лекия повей на вятъра, сякаш по своя воля, и още преди да съм се усетила, съдържанието й се разпилява наоколо. Връщам нещата обратно. Едно по едно. Спомените, хубавите и лошите, колкото раклата да се отключи отново точно когато го очаквам най-малко.
Бременността беше по-скоро случайна, отколкото планирана. Когато разбрах, бях стъписана, ужасена и неописуемо радостна — всичко това накуп. След като научих, че са близначки, плаках цял час, за кой ли път обзета от усещането, че каквото и да реша да правя с живота си, той е само брънка от верига разкази. През онези девет месеца тялото ми се преобрази, сякаш беше от глина. Надявах се същото да стане и с душата ми. Сега дъщерите ми са на седем години. Лейла с коса като черния атлаз на нощта и Джамила, носеща името на покойната сестра на баба си, макар да не знае защо.
Горе в спалнята чувам, че телефонът звъни и мъжът ми вдига. Подозирам, че е Юнус, момчето, носещо името на пророка, който най-малко е имал желание да бъде такъв. Напоследък по-малкият ми брат и съпругът ми говорят по телефона всеки божи ден. Мъжко приятелство. Знам, че съзаклятничат за мен и за киселите ми настроения. Възприемат ме като бомба със закъснител, която постоянно цъка, готова да се взриви, а те, винаги сдържани и разумни, се опитват да измислят как да ме обезвредят. Представям си, че съм подозрителен пакет на пътя, а Юнус и Надир — специалисти по обезвреждане на бомби, са облечени в огнеупорни костюми, с каски на главите, и се приближават внимателно към мен.
— Скъпа, Юнус иска да говори с теб.
Вдигам слушалката, изчаквам мъжът ми да затвори в другата стая и казвам възможно най-лигаво:
— Здрасти, скъпи.
— Есма, любов моя. Как си днес?
Защо всички ме питат как съм?
— Доста добре — изпелтечвам. — А ти? Как е времето при теб?
Той подминава общите приказки и хваща бика за рогата.
— Добре. Кога ще отидеш да го вземеш?
Чувам някъде отзад как групата репетира. Пиано, китара, ней39. Довечера брат ми има концерт в Амстердам. Шумна културна проява. Очаква се да присъства принц Клаус.
— Тръгвала след час.
— Виж какво, хм… Знам, не е лесно. Чувствам се ужасно, че те подведох. Иска ми се да можех да съм там.
— Не се притеснявай. Имаш си друга работа.
Долавям в гласа си укорна нотка. Дори и да я е забелязал, Юнус не реагира.
— Знаеш ли за какво си мислех днес сутринта, онзи ден, когато му отидох на свиждане… той беше щастлив, когато научи, че тя е жива. Беше… трогнат. Колко жалко, че не можа да я види и да й поиска прошка.
Завъртам очи.
— А, да, прошка…
— Можеше да се случи — упорства той. — Щеше да бъде прекрасно, ако той бе успял да й целуне ръка и да й поиска богословията.
— О, я стига!
Настъпва тягостно мълчание и аз започвам да подозирам, че линията е прекъснала, но точно тогава чувам Юнус, който казва:
— Според мен е страдал достатъчно.
Затварям очи, усетила, че кръвта е кипнала в жилите ми.
— Как можеш да говориш така? Няма начин да страда достатъчно. Той е егоист, убил нашата леля, и ще си умре егоист.
— Беше момче.
— Не беше момче! Това няма нищо общо с възрастта. Виж, ти беше момче. Но не направи като него. Всичко е въпрос на характер.
— Той обаче беше най-големият — казва Юнус. — Ти все се сърдеше, че се държат различно с теб, защото си момиче, на мен пък ми беше трудно да бъда най-малкото дете. Но не си ли се замисляла, че на Искендер може би му е било по-тежко?