— Да бе, да си Султан не е никак лесно.
Юнус въздъхва.
— Виж какво, сестро. Трябва да тръгвам. Ако имах възможност, щях да бъда там. Ще поговорим, след като се върна. Все ще измислим нещо. Заедно. Както винаги. Нали?
Не се доверявам на гласа си, затова кимам, сякаш Юнус може да ме види. След като затваряме, отивам в банята да си измия лицето и да се гримирам малко. Яд ме е на Юнус, задето умее да прощава и да забравя, яд ме е и на Искендер заради онова, което ми е отнел: нормалното детство. Вдъхващото спокойствие усещане за сигурност, любов и приемственост, което получаваш от семейството, преди да пораснеш и да се гмурнеш в големия свят с истинските му нещастия. Бях на петнайсет години, когато Искендер си изгуби разсъдъка. След това нормалният живот, какъвто го познавах, стана на парчета и в сърцето ми за постоянно се засели болката. За майка ми беше още по-страшно.
Искендер уби един човек, а погуби мнозина.
Пътувам с колата към Шрусбъри, покрай добре поддържани морави и хълмисти зелени пасища. Времето започва да тече по-бавно. Мислите ми ме отнасят назад към Юнус. Той, малкият ми брат, става знаменитост. Надир ми е казвал, че студентите му знаят музиката на Юнус и я обичат. Гордея се с него. И в тези мигове, когато съм откровена със себе си, завиждам. Питам се дали това не е поредната Божия игра, при която аз, уж надарената, накрая се отдадох на еснафски домашен живот, а Юнус, спокойният и сдържаният, следва мечтите си навред по света. Предполагам, че това съперничество между роднините няма край. Надпреварвате се за любовта на родителите дори когато тях вече ги няма.
Пристигам пред затвора в Шрусбъри и чакам отпред, изненадана, че няма никого. Няма го чичо Тарик. Няма я и вуйна Мерал. Няма ги съседите, приятелите, роднините. Къде ли са? Не са се появили и старите приятели на Искендер. Всички ли са го забравили?
Минава един час. Става все по-мразовито и от това всички звуци притихват, започвам да ожаднявам. Ако бях влязла в затвора, надзирателите вероятно щяха да ми предложат вода, а може би и чаша чай. Щях да ги попитам какво да очаквам и сигурно щях да науча някои нови неща за Искендер. Но после щеше да дойде той и щеше да се наложи да се прегърнем пред всички, да си стиснем ръцете или нещо такова. По-добре да чакам отвън.
Накрая двойната врата се отваря. В тази светлина, с дънките и кадифеното си сако, Искендер изглежда толкова по-различен от последния път, когато го видях. Грижел се е и себе си, изглежда здрав, във форма. Друга е и походката му. За разлика от едно време, не е издърпал назад раменете си и не е извил глава. Прави няколко крачки, после спира и се взира в студеното, похлупено с облаци небе, точно както си го бях представяла. След това ме забелязва, както стоя, опряла гръб в колата. Лицето ми е като маска. Той крачи бавно — дава ми време, ако реша, да се кача, да завъртя ключа и да си тръгна. Когато се приближава, пристъпвам напред с ръце в джобовете.
— Здравей, Есма — казва той.
Изведнъж ме хваща яд на Надир, на Юнус и на всички духове по света, задето са ме убедили да дойда. Но се опитвам да изтикам мрачните мисли.
— Здрасти, братко — отвръщам, като натъртвам леко на последната дума.
— Не очаквах да те видя.
— О, самата аз не очаквах да дойда.
— Е, радвам се, че си го направила — заявява той.
В колата изпитвам нужда да кажа нещо, за да запълня празното пространство между нас.
— Мислех, че чичо Тарик ще бъде тук.
— Смяташе да дойде. Казах му да не се разкарва.
Стискам по-здраво волана.
— Виж ти! Интересно.
Искендер се обляга, не отвръща нищо.
— Как са момичетата? И Надир?
Обяснявам му, че този срок момичетата участват в училищен мюзикъл. Лейла ще бъде пееща риба, но още не знае точно. Вероятно риба меч, въпреки че тя предпочита да е делфин. По-малката е получила ролята на жена на рибаря, алчна гаднярка, но доста главен персонаж. Затова сега в къщата цари нещо като надпревара. Пеещата риба срещу жената на рибаря.
Разказвам всичко това, без да споменавам името на Джлмила, макар че той разбира се, знае.
— И двете се вълнуват — заявявам в заключение.
— Страхотни деца — усмихва се той.
Спуска се мълчание, което е потискащо. Слагам касетата на АВВА, която съм взела, но кой знае защо, ме е страх да натисна копчето и да я пусна.