След като отдадеше почит на мъртъвците, продължаваше с живите. Започваше с внучките си в дъждовен Лондон, които беше виждала само на снимки. Искаше напътствие за вироглавата ми дъщеря и грижовния й съпруг. Следваше сложна молитва за Юнус (и понякога за групата му) — да преуспее и да стигне далеч, без да се изкушава от лъскавата страна на славата. После отделяше минута — да се помоли за Елиас, да е добре, да е здрав и доволен и да намери човек, когото да обича, ако вече не го е направил. Следваше най-дългата молитва — за Искендер. Нейният султан, нейният лъв, най-скъпото й нещо.
Понякога се питаше дали е постъпила правилно, като се е върнала. Но спокойствието, което всяка сутрин по изгрев-слънце я обгръщаше като шал, бе достатъчно потвърждение. Живееш ли толкова самотно, си на крачка от лудостта. Тя се стараеше да запази равновесие, като благодари на Бога за всичко, което й е дал и което й е отказал. Когато си признателен, по-трудно полудяваш.
Сега, началните дни в Лондон й се струваха далечни като сън в съня. Първия път, когато се беше качила на голям червен автобус с невръстните си деца, още преди да се роди Юнус. Никога нямаше да забрави колко се е вълнувала, когато бе видяла през замъглените прозорци двореца на кралицата и нейните войници, строги и сериозни върху високите коне. След като беше пристигнала в Хакни с мокрите му от дъжда улици, с долепените една до друга тухлени къщи и мънички градинки, я бе плиснала самота. Къщата, която беше намерил съпругът й, беше занемарена и плачеше за боядисване, но тя не възрази — беше свикнала да си прави дом в тесни пространства, точно като врабче, свило гнездо под стряха. Виж, не успя да свикне с времето, с дъжда. С мрака. С облаците, които винаги бяха в оттенъци на тъмното. Беше израсла край Ефрат и беше свикнала с лютите зими и още по-тежките лета, а не успя да свикне, че щом се събуди, небето все ще е покрито с облаци. Въпреки това обичаше да ходи на битпазара на Ридли Роуд и да гледа как хората ровят с надеждата да намерят нещо на изгодна цена, а по улицата като в кошер кипи целенасочена дейност. Тук не беше като по пазарите в Истанбул, но пак преливаше от живот и за нея всичко това беше скъпо. Човек можеше да се натъкне на какви ли не хора — с кожа в най-различни оттенъци на кафявото, бялото и черното от места, които за нея бяха само имена върху размазана карта.
Стряскаше се не толкова от неща като колите, които идваха отляво, и шофьорите, седнали от другата страна, колкото от начина, по който лондончани се държаха. Спретнатите възрастни госпожи, безочливите младежи, свободата на домакините, самоувереността, каквато тя никога не бе притежавала и не вярваше някога да придобие. Гледаше жените по тениски с очертани зърна на гърдите отдолу, с коси, които проблясваха на слънцето, и се изумяваше, че носят женствеността си като рокля. Двойките, които се целуваха по улиците, пушеха, пиеха и се караха. Никога не беше виждала хора, до такава степен готови да живеят на показ. Селяните от детството й не бяха от най-приказливите и самата тя си беше останала мълчалива. За нея Англия беше страна на думите и тя се опитваше всячески да схване скрития смисъл, тънкия хумор, иронията.
Но в големите градове най-много я изумяваха птиците, сместили се по дупки и процепи, почти невидими, освен когато се струпваха и се бутаха за шепа зърно или падаха мъртви по тротоарите. Птиците по Ефрат не бяха такива. Тук вероятно нямаше толкова видове, със сигурност бяха по-малко, отколкото в Лондонската зоологическа градина, но затова пък бяха свободни — и добре дошли.
В Лондон тя гледаше със свито сърце первазите с наслагани в цимента остри шипове — точно като бодли на таралеж, та птиците да не кацат по тях и да не цапат. Това и напомняше градинските зидове с поръсени отгоре натрошени стъкла, каквито беше виждала в Истанбул. Обясниха и, че слагали стъклата, за да не идват крадци. Тя трепкаше дори при мисълта. Който живееше в тези къщи, искаше не само да спре нарушителите, искаше те да разрежат голите си ръце и крака. Первази с игли, градински зидове със стъкло — това не й харесваше. Не й харесваше и какво прави животът в града с хората, малко по малко.