Баща й открай време прекаляваше с пиенето, единствената разлика бе, че след катастрофата с жена му започна да пие и вкъщи. Роксана приготвяше вечеря, редеше масата и двамата сядаха да се хранят заедно. Баща й я караше да сяда на стола на майка си, да носи нейния пеньоар, да си слага от нейния парфюм да заема нейното място. Във всяко отношение.
Роксана не беше сигурна дали майка й знае. Дали чуваше звуците нощем, докато лежи, измъчвана от безсъние, в стаята, където смърдеше на урина, на лекарства и на самота, под скръбните погледи на светиите по лавицата? Дали чуваше как Татко чука по вратата на Роксана — първо тихо, после със сила, и повтаря, че трябвало да поговори с нея, че не може да чака до сутринта, как я моли, как ругае и псува, а след като тя не му отвори, се впуска в неразбираеми тиради и накрая, уморен си тръгва с тежка стъпка или заспива там, направо ма пода. На другия ден отиваше на работа — спретнат и почтен, и от вида му не личеше да си спомня нещо.
Седмици наред се държеше съвсем нормално, както стария Татко — мил и добродушен, Роксана дори започваше да се съмнява в себе си — може пък да го е разбрала погрешно, докато късно някоя вечер не го чуеше отново от другата страна на вратата да диша запъхтяно, да чука, да блъска, сякаш дяволът е обсебил душата му. През тези две години Роксана често се заключваше в стаята си и четеше отново и отново едни и същи романи. Именно така бе научила „Сирано дьо Бержерак“ толкова добре.
Малко след като навърши седемнайсет, избяга. Искаше да се махне не само от баща си и от смрадта на смърт и разложение, с която се бе просмукала къщата. Опитваше се да избяга и от скуката, от невзрачността, от невъзможността да изживее живота си така, че той да е значим и да се помни. „Момичета, които се целят най-високо, падат най-жестоко“, все я предупреждаваха. Но дори да беше вярно, дори Роксана някои ден наистина да се препънеше и да й беше съдено мечтата й да живее по-кратко и от пеперуда, изкачването пак си струваше, нали?
Тя напълни с вода чашата на майка си, среса я и плахо и нежно й съобщи, че заминава. Страхуваше се, че майка й ще се разплаче и ще я замоли да остане, а тя няма да знае какво да отговори. Но за нейна изненада върху лицето на болката жена се изписа задоволство и тя се усмихна като човек, който е забравил да го прави или може би никога не се е бил научил, устните й трепнаха в тънка линия, докато казваше:
— Върви, Елена. Бог да ти е на помощ, чедо мое!
София беше голям объркващ град, но Роксана не се стресна от размерите и блясъка му. Първите месеци прекара по различни къщи — у далечна роднина, у приятелка, пристигнала малко преди нея, у приятелка на приятелка, която почти не познаваше. Кандидатстваше за работа и все не я одобряваха. През 1971 година имаше много хора, главно млади и способни, главно от селски семейства, дошли тук с надежда да живеят по-добре от своите родители. Пражката пролет в Чехословакия отпреди три години бе вдигнала вълни на надежда навсякъде на Балканите, включително в България, и БКП бе хванала обществото в още по-здрава хватка. Партията се беше зарекла да осигури максимална сплотеност и единство на народа. Обещание, което означаваше пълна вярност към Съветския съюз, по-голяма нетърпимост към вътрешната опозиция и далеч по-малко възможности за работа.
След няколко месеца една приятелка й спомена за този човек, бил интелектуалец, много уважаван философ с дебели връзки във властта, който работел върху нова книга и му трябвала помощничка. Заплащането било прилично, храната също, на всичкото отгоре човекът предлагал и хубаво жилище.
Рано сутринта на другия ден Роксана отиде на адреса, който й бяха дали: не много голям, но слънчев апартамент на булевард „Георги Димитров“. Цялото жилище бе задръстено с книги и енциклопедии, сместени по лавиците на вградени библиотеки от пода до тавана. Във всички стаи и коридори, по всички маси кресла и дори по пода в кухнята на купчини бяха струпани книги, списания и папки, които на места образуваха климнали кули. Въпреки безредието и миризмата на тютюн, носеща се из въздуха, в дома витаеше сърдечен, гостоприемен дух.