Развълнувана и нетърпелива, Роксана се представи на философа, мъж с широко лице и голямо чело, с невъзможна за определяне възраст и буйна като грива прошарена коса. Със самоувереност, за която и не подозираше, че притежава, и с движения и думи, които не бяха съвсем нейни, тя му обясни, че е много ученолюбива и обича да чете.
След като Роксана приключи, мъжът каза:
— Чудесно. А сега, ако обичаш, си вдигни полата.
Тя се засмя. Мъжът го бе изрекъл съвсем спокойно и непринудено, сякаш я бе помолил да му подаде захарта. Сигурно се шегуваше. В гласа му нямаше и следа от цинизъм, в очите му не проблясваше похот. За разлика от баща й, който в такива мигове се перчеше и дуеше, мъжът изглеждаше свестен, възпитан и образован.
— Съжалявам, госпожице, но не разполагам с цял ден за това събеседване. Ще спестиш и на двама ни време, ако бъдеш така любезна да си вдигнеш полата.
Закована на място, сякаш хипнотизирана, Роксана изпълни каквото й казаха и придърпа полата си малко над коленете.
— Още, ако обичаш.
Изчервена, тя вдигна полата си до кръста, разкривайки дългите си крака и памучните гащички.
— А сега се обърни.
Това бе още по-притеснително, но и този път тя се подчини. Минаха няколко секунди, но й се стори по-дълго. Мъжът изобщо не стана от стола, не я докосна.
— Ела утре сутринта — каза накрая. — Точно в девет. Носи си и куфара. Получаваш работата.
Първия път, когато преспаха, той се изненада, че е девствена. Изненада се и се подразни.
— Защо не ме предупреди? — попита, без да я поглежда в лицето. — Мразя девственици. Те вечно искат нещо, капризни са и са разглезени. Въобразяват си, че са ти направили безценен подарък, и очакват цял живот да си им задължен.
— Не очаквам такова нещо — възрази тя.
Думи, които удариха на камък.
— Откакто свят светува, жените мамят мъжете, като използват телата си — заяви той. — В началото използват девствеността си. После бременността, а след като се родят деца, използват тях, за да хванат мъжа като в капан. Но те предупреждавам! Не съм вчерашен.
На другия ден той бе студен и сдържан и двамата работеха в тишина: той пишеше трескаво в ъгъла, а Роксана преписваше бележките му на чисто. Следобед тя му донесе чай и бисквити, но той не ги докосна. На третия ден обаче вече бе различен, отново мил и грижовен, сякаш беше размислил.
През следващите десет месеца Роксана живя при философа, в слънчевото жилище на булевард „Георги Димитров“, което миришеше на лента за пишеща машина и тютюн, на книги и секс. Украси стаите с порцеланови фигурки, сякаш е домакинята тук, а не жена, на която плащат да помага. Написа на баща си писмо да не се безпокои, защото тя се справя добре и скоро ще прати пари за майка си. Даде му и адреса — да й пише обратно. Но той не го направи, никога. Дори не й благодари, когато му преведе половината от първата си заплата.
Самият той песимист, философът мразеше да вижда натъжени другите, особено жените. Държеше Роксана винаги да е във весело настроение, да е почти нечовешки мила. Оставеше ли се тя във властта на мрачните мисли, започнеше ли да се оплаква, или още по-лошо — да плаче, лицето на философа помръкваше. Точно толкова мразеше и да се опитват да го извадят от собственото му лошо настроение. Понякога, ако Роксана се правеше на весела, философът се въсеше и очите му потъмняваха от разочарование. На Роксана й беше най-трудно да постигне именно това състояние на неподправена и постоянна радост без усилия. Това бе най-страшното в живота с философа. Не беше сексът, не беше работата, нито дори това, че бе затворена като в клетка в този апартамент, нито все по-болезнената самота, бе щастието насила.
Роксана разбра точно кога мислителят е изгубил интерес към нея, защото той не си направи труда да го прикрива. Беше й се наситил и мечтаеше за друга асистентка — с по-весел нрав и по-пищни крака. Всичко това бе съобщено и разбрано без думи. Роксана си взе куфара, няколко от фигурките за украса и се изнесе от сградата. Имаше чувството, че животът й е описал пълен кръг. Беше изоставила майка си, родния си град, а сега изоставяше живот, с който — въпреки всичките му несъвършенства, би могла да свикне.
Следващата година в София беше тежка. Роксана се страхуваше, че тъкмо е започнала да се изкачва, а вече пада. Тогава обаче се запозна с един предприемач англичанин, който си търсеше компания за краткия престой в града и я хареса веднага. По онова време държавата се опитваше да установи по-добри отношения със Запада и в столицата често идваха чужди инвеститори.