Върху лявата й ръка имаше стрелец, понеже била зодия Стрелец. И тъй като не искала стрелецът да се чувства самотен и нещастен, сложила до него ангел със златна арфа. От тила надолу по раменете й, бе нарисуван голям лотос, в бяло и изумруденозелено, чиито корени се спускаха чак до края на гърба й. Върху дясната й ръка имаше цъфнала розова роза, а под нея думата: Тобико.
— Какво е това? — попита Юнус.
— О, дълга история — сви рамене тя.
— Сестра ми твърди, че нямало такова нещо като „дълга история“. Имало само къси истории и истории, които не искаш да разказваш.
— Хм, страхотно. С какво се занимава сестра ти?
— Ще става писателка. Иска да пише романи, в които никой не се влюбва, защото любовта била за глупаците.
Момичето се засмя. После разказа историята на татуировката. Навремето над китката й пишело само „Тоби“, името на гаджето й. Беше музикант, не изтрезняваше. Но тя пак си го обичала. Веднъж му казала, че е бременна, макар че не била: просто искала да види как ще реагира. При такава новина мъжете се държали по два начина. Човек никога не знаел. Променяли се: най-добрите реагирали коравосърдечно, а най-гадните ставали хрисими и внимателни, абсолютно дзен.
— Какво направи твоето гадже? — попита Юнус.
— О, направо превъртя. Оказа се голям гадняр.
Реакцията на Тоби била да попита дали детето наистина е негово. Заявил, че дори да е негово, тя трябвало да се оправя с кашата. И тогава ирландката го зарязала, колкото и да не й се искало. Било си цял подвиг да заличиш татуировка, защото винаги оставал белег. Тя нямала нищо против белезите, били част от живота, но не искала белези от Тоби по себе си. Затова отишла при един татуист и го накарала да превърне „Тоби“ в „Тобико“.
— Еха! И какво означава?
— О, японско ястие — обясни момичето. — Хайвер от летящи риби.
— Хайвер от летящи риби — прошепна Юнус, сякаш не искаше да разваля магията.
Представи си как десетина летящи риби изскачат от водата и се плъзват красиво към залязващото слънце. Юнус, момчето, наречено в чест на пророка, който бе оцелял в корема на кит, се беше влюбило.
От този миг нататък ходеше в незаконно завзетата къща при всеки удобен случай. Разрешаваха му да стои вътре дори когато нямаха да му възлагат нищо. То сядаше до Тобико и не пропускаше и една-едничка нейна дума, въпреки че рядко схващаше за какво говорят: безработица, липса на съзнателност, права на работниците, културна хегемония… Научи, че ако стоиш извън обществото, няма как да го промениш отвътре. Но ако станеш част от системата, тя ще разруши душата ти. И така хлапе, как да промениш нещо отвътре, но в същото време да останеш незасегнат от него? Юнус умуваше върху този въпрос, докато пиеше мътния чай, а понякога и по глътка вино, но колкото и нависоко да се рееше, все не можеше да открие отговор.
Нощем сънуваше как незаконно завзетата къща се носи из море, толкова съвършено, че се слива с небето, в което кръжат чайки. Виждаше как обитателите на къщата гребат във водата, шумни и голи — като весели русалки. Там беше и Тобико — стоеше на висока скала с развята от вятъра дълга черна коса и му махаше, чиста радост. Юнус също й махаше, усещаше слънцето по лицето си, гмурваше се надълбоко в синята вода и плуваше, докато го заболят мускулите.
Сутрин отново се будеше в подмокрено легло.
В къщата почти не се готвеше, ако не броим специалитета чили кон карне. Ситно нарязано месо, домати от консерва и едър боб. Вместо вечеря се ядяха бисквити, шоколади, ябълки, банани и пасти с почти изтекъл срок на годност от супермаркета. Ако беше в настроение, Тобико правеше малки сладкишчета с каквото намери в кухнята плюс щедра доза хашиш.
Общината в Хакни отдавна се опитваше да ги изхвърли от къщата, за да я ремонтира и продаде с добра печалба. Между двете групи се водеше нестихваща война. Наскоро общината беше изключила електрическия ток. Сега по подовете имаше свещи и газеници и по стените пълзяха зловещи сенки. Тоалетната често се запушваше и водата беше оскъдна. Юнус не проумяваше защо Тобико продължава да живее тук. Ако беше по-голям и имаше работа и жилище, той щеше да я повика при себе си. Но тя сигурно щеше да доведе и Капитана, а Капитана щеше да се види принуден да покани цялата тумба, понеже водачите имат нужда от хора, които да водят, и така накрая всички щяха да се изтърсят в дома му и след няколко седмици той нямаше да се различава особено от къщата.