Выбрать главу

Но кажете, когато ви омръзне?

Черпите ме с още една халба бира? Много сте мил. Благодаря ви. Въпреки че не съм пияница. Само при случай пия, нали така…

Втора халба бира

Стигнах дотам, че в тази бясна надпревара из един път ми дотегна. Не че не бяха ми издържали нервите. Напротив, имам железни нерви. Една сутрин се събуждам и нищо не виждам. Пред очите ми само бяло петно. Разтърквам ги, мигам, нищо не помага.

— Майчице — едва промълвявам, гласът ми се изгуби. — Какво ще стане сега с мен?

Бедната жена, наистина се изплаши. Разбира се, не престана да крещи, но този път бе от загриженост. Такива са жените, като започнат да дрънкат, не можеш ги спря. Слушах я известно време как ми натяква — тази работа ще те съсипе, тази вечно зелена и червена светлина, погледни се на какво приличаш! Изкрещях, че ако можех да гледам, щях да се видя и по-добре да телефонира и да ме закара с колата при лекар.

Така и стана.

Отведе ме в болницата на института. Никога не съм бил болен, не познавах никого, седях и чаках, жена ми тихо подсмърчаше. После една сестра ме хвана за ръката и успокоявайки ме с кротък глас, ме въведе при професора. Може би сте чували за този известен неврохирург, който е и специалист по очни болести…

— Аха, вие ли сте този велик лаборант! — изрече гръмогласно професорът.

— Да, господин професоре и се страхувам, че работата ми…

— Хм! Работата ви… — дълго мълча. Настана такава тишина, че усещах как кръвта ми пулсира. Господи, какво бе станало с мен?

Професорът прегледа очите ми с всички възможни средства, мънкаше, после продума:

— Възпаление на ириса. Две-три седмици интензивна терапия. Само че тази болест не е възникнала от само себе си. Кажете, пиете ли?

— От време на време, професоре.

— Разбирам, като бъчва, значи. Имате ли главоболие?

— Нямам.

— Бройте през три.

Броих. Поиска да броя обратно през четири. След това внезапно ми заповяда да казвам напосоки числа, както ми дойдат в главата. Казах ги. Когато престанах, забелязах, че прилежно като ученик съм изброил кодовите числа.

От уплаха започнах да заеквам, но сестрата се обърна към мен и ми каза да мълча, защото професорът и без това вече е излязъл, и че сега ще отидем да прегледаме мозъка, защото е възможно…

— Възможно е само с мозъчна операция да възвърнем зрението ви.

Тогава млечнобялото петно потъмня напълно. Вървях като лунатик. Дочувах всички звуци отдалеч, като слепите.

— Но да пием, да пием. Стига сме я стискали само. Топлата бира не струва нищо. Наздраве!

Виждам, че и вие сте същият, когато става дума за очна болест, още малко и ще заплачете. И аз бях така, но после свикнах. В болницата са толкова безразлични, правят ти инжекция в окото, бършат те… Почистваха ги, като че ли беше лук, и то от гнилия, сякаш режеха главата ми с трион.

Хм! След няколко дена пристигна сестрата, погали ме по лицето. Като че ли ми се върна настроението, понечих и аз да я погаля, но как, с тази моя слепота погалих я не където трябва.

— Хей, вие като че ли не сте толкова болен — установи тя.

— Прощавайте — изкашлях се аз.

Неочаквано се наведе и бегло ме целуна по брадясалата ми муцуна.

— Не искайте извинение, на вас е позволено всичко! — прошепна.

Мълнии и гръмотевици… Обля ме горещина. Мислех си, че ще изчисти всичко от очите ми. Фантастично, а? Питам ви, какво бихте сторили на мое място след този прям разговор? Прямият разговор предполага и някакви последици, но дотам не се стигна. Изплъзна се от ръцете ми и в този миг ме подхванаха други, сложиха ме на носилка и право на операционната.

Трета халба бира

— Ах, ах, хубав човек сте. Още една халба? Е, приятелю… Позволете да ви наричам така! А-а, да! Трябва да ви разкажа как завърши операцията на мозъка, защото виждам, че коремът не ви дава спокойствие. Имаше там и стъргане, и пробиване, осветяване и бог знае какво още! И не ме упоиха. Не, не болеше! Мозъкът не боли. Глупаво щеше да бъде, ако и той болеше. Не е ли достатъчно, че навсякъде другаде чувствувате болка?!

След операцията обаче ме приспаха. Струва ми се, че спах дни наред. Когато се събудих, на края на леглото беше седнала моята добра сестричка. Една чудно красива кукличка. А от другата ми страна на бял стол седеше угрижена жена ми.

— Виждам — закрещях и прегърнах жена си. След това прегърнах и кукличката. В края на краищата в радостта си човек може да направи това.

Виждах, но само с едното око. Другото бе обвито в тъмна чернилка.

— Не се страхувайте и то ще се оправи — каза професорът, когото виждах за първи път… Бе нисък, с плешива глава. Очилата му застрашително проблясваха. — Няма да го закривате, няма да го превързвате, ще се опитвате да гледате така, както и с другото око.