— Хиляди дяволи — разбира се!
— Та какво друго видя в манастира?
— Видях войници, преоблечени като монаси, подчинени на теб, а не на дон Модест.
— Сериозно? И само толкова?
— Още, но наливай, наливай, докато не съм забравил всичко друго… — Шико на един дъх опразни чашата.
— Спомни ли си? — пак попита Бороме.
— Разбира се! Открих истински заговор.
— Заговор ли? — пребледня Бороме. — Срещу кого?
— Срещу краля.
— С каква цел?
— Да бъде отвлечен?
— Предупредихте ли го?
— Естествено. Нали затуй бях в манастира.
— Тогава вие сте причината заговорът да не успее, така ли?
— Да, аз.
— Проклятие! — изсъска Бороме.
— Казахте?
— Че имате набито око, приятелю.
— Голяма работа! — с надебелял език изфъфли Шико. — Дайте ми бутилката и ще се слисате колко други неща съм видял.
Бороме завчас задоволи желанието му.
— Най-напред видях ранения господин дьо Майен.
— Тц-тц-тц…
— Да, дребна работа, наистина: случайно го зърнах. Видях и превземането на Каор.
— Наистина ли? Превземането на Каор? Значи оттам идвате?
— Точно така. Ах, капитане, невероятна гледка: храбрец като вас щеше да й се наслаждава много.
— Не ще и съмнение. Следователно сте били с Наварския крал?
— Рамо до рамо, драги, както сега с вас.
— И се разделихте с него?
— За да съобщя новината на краля на Франция.
— Били сте в Лувъра?
— Четвърт час преди вас.
— Добре, няма да ви питам какво сте видели след това — нали от онзи миг насам сме неразделни с вас.
— Напротив, питайте, защото, кълна се, то е най-интересното!
— Тогава говорете, моля ви.
— Още една чаша, че да си развържа езика… Догоре!… Чудесно. Ще ви призная, че видях: когато вадехте писмото от негова светлост херцог дьо Гиз, от джоба ви падна друго писмо.
— Какво друго? — възкликна Бороме и скочи от мястото си.
— Ти знаеш! — каза Шико. — Ето го тук!
И с треперещ от препиването пръст той ръгна кожената дреха на Бороме точно там, където беше прибрано писмото.
Бороме се сви, сякаш Шико го беше дамгосал с нажежено желязо.
— Охо — каза той, — остава да знаете и до кого е адресирано.
— Какво толкова? — промълви Шико и сложи ръце на масата. — Адресирано е до херцогиня дьо Монпансьо.
— Боже Господи! — изуми се Бороме. — Надявам се, че нищо не сте казали на краля.
— Нито дума, но ще му кажа непременно.
— Кога?
— Само малко да поспя — отговори Шико и положи глава на ръцете си.
— Значи кралят ще научи всичко?
— Трябва да разберете, драги — надигна глава Шико и опули към Бороме пияни очи, — вие сте затворник, аз съм шпионин. Вие влизате в заговор — аз ви издавам. Всеки си върши работата, така е. Лека нощ, капитане.
След тези обяснения Шико не само зае одевешната поза, но дори се захлупи върху ръцете си — открит остана само гърбът му; но за сметка на това, освободен от ризницата, оставена на другия стол, гърбът му сякаш си просеше удара.
— Значи се каниш да ме издадеш, приятелю? — произнесе Бороме, втренчил в Шико пламнали очи.
— Веднага щом се събудя, друже, смятай въпроса за решен — отговори Шико.
— Ще видим обаче дали ще се събудиш! — извика Бороме.
С тези думи той нанесе яростен удар с кинжал в гърба на Шико, надявайки се да прониже цялото му тяло.
Но Бороме не знаеше за ризницата, с която Шико се беше сдобил в оръжейната зала на дон Модест. Кинжалът му се строши като стъклен при удара в чудесната „броня“, която по този начин за втори път спаси живота на Шико.
А и още преди убиецът да се беше опомнил, Шико се изправи и го шибна в лицето с мощния си юмрук, който тежеше към петстотин фунта, ако не и повече, та капитанът окървавен отхвръкна към стената.
Обаче успя моментално да скочи и да извади шпагата си.
Шико също измъкна шпагата си.
Алкохолните пари отлетяха като по чудо. Той стоеше, леко изпружил левия си крак, погледът му беше устремен към врага, ръката му силно стискаше оръжието.
Масата, отрупана с празни бутилки, разделяше двамата противници и за всеки от тях служеше като прикритие.
Изведнъж Бороме усети, че от носа му тече кръв и изпадна в ярост. Пренебрегнал всякаква предпазливост, той се хвърли срещу врага.
— Дръвник и половина — каза Шико, — разбра ли сега, че пияният си ти, а не аз; през масата не можеш да ме докопаш, а ръката ми е с шест дюйма по-дълга от твоята. Ето ти доказателството!
Шико мълниеносно протегна ръка и с върха на шпагата бодна Бороме по средата на челото.
Бороме изпищя не толкова от болка, колкото от ярост, и стана още по-нападателен.
Шико премести стола и спокойно седна.
— Мили Боже, какви идиоти са тези войници! — каза той и сви рамене. — Сега пък иска да ми извади окото. О, скочи на масата, само това оставаше! Пази се, магаре, най-страшният удар е отдолу нагоре.