И той му показа една златна верижка.
— Поздравявам ви, господине — отзова се Ернотон без ни най-малко вълнение.
И на свой ред влезе при краля.
Сен-Мален очакваше проява на завист от страна на господин дьо Карменж и бе поразен от невъзмутимостта на съперника си. Той реши да го изчака.
Ернотон остана при краля десетина минути, които се сториха на Сен-Мален цяла вечност.
Най-сетне той излезе. Сен-Мален хвърли на другаря си бърз поглед и сърцето му заби по-спокойно: Ернотон излезе с празни ръце.
— А вас, господине — попита го Сен-Мален, — кралят не ви ли удостои с нещо?
— Той ми подаде ръка за целувка — отвърна Ернотон.
Сен-Мален стисна толкова силно подарената му златна верижка в дланта си, че счупи една от брънките й.
Двамата гасконци се отправиха към казармата.
Когато влизаха в общата зала, се раздаде сигнал с тръба; от него всички Четиридесет и петима изскочиха от помещенията си като пчели, излетели от кошер.
Повечето от тях бяха разкошно пременени, но доста безвкусно — блясъкът заменяше изяществото.
Впрочем, всички те притежаваха онова, което изискваше от тях д’Епернон, този гъвкав политик, макар и лош военен, — младост, сила или опит.
Почти всички имаха дълги шпаги, звънтящи шпори, бабаитски засукани мустаци, велурени или кожени ръкавици и ботуши; всичко това блестеше от позлата, ухаеше на помада, бе украсено с панделки — „за шик“, както се казваше в ония времена.
Хората с добър вкус си личаха по тъмните тонове на дрехите, пестеливите — по здравината на сукното, контетата — по дантелите и розовия или бял атлаз.
Пардика дьо Пенкорне се бе снабдил от някакъв евреин с верига от позлатена мед, тежка като веригата на каторжник.
Пертинакс дьо Монкрабо бе целият в атлаз, бродерии и панделки.
Есташ дьо Мираду не блестеше с нищо: той трябваше да облече Лардил, Милитор и двете деца.
Лардил си бе избрала най-богатата премяна, допустими по тогавашните закони, насочени срещу разкоша. Милитор се обличаше в кадифе и брокат, носеше сребърна верижка, шапчица с пера и бродирани чорапи. Така че бедният Есташ трябваше да се задоволява с оставащата му мизерна сума едва стигаща, за да не изглежда дрипльо.
Господин дьо Шалабър бе запазил куртката си със стоманен цвят малко само подновена от шивача. Изкусно пришитите тук и там ивици кадифе придаваха нов вид на тази неизносваща се дреха.
Впрочем, стиснатият Шалабър все пак се бе охарчил за пурпурни на цвят панталони, за ботуши, плащ и шапка: всичко това напълно в тон едно с друго.
Що се отнася до оръжието, то беше превъзходно: старият боец бе съумял да намери отлична испанска шпага, кинжал, изработен от изкусен майстор, и прекрасен метален нагръдник.
Всички тези господа се любуваха един на друг, когато свъсил сурово вежди, при тях се появи господин дьо Лоаняк.
Той ги накара да застанат в кръг около него, но самият му вид не предвещаваше нищо добро. Всички устремиха погледи към началника си.
— Всички ли сте тук, господа? — попита той.
— Всички! — отвърнаха четиридесет и пет гласа с твърде похвално единодушие.
— Господа — продължи Лоаняк, — бяхте извикани тук, за да станете лични телохранители на краля — твърде похвално единодушие.
Лоаняк направи пауза. Чу се одобрителен шепот.
— Не си въобразявайте обаче, че кралят ви е взел на служба и ще ви плаща, за да гледа около себе си разни перковци. Необходима е дисциплина — ами че тук сте събрали все благородници, иначе казано, най-послушните и предани хора в кралството.
Събралите се затаиха дъх: от това тържествено начало не бе трудно да се разбере, че ще стане дума за много важно нещо.
— От днес нататък вие ще живеете в Лувъра — това средище на държавната власт. Често ще ви се възлага да изпълнявате важни поръчения. Следователно вие се намирате в положение на длъжностни лица, които не само знаят държавни тайни, но имат и изпълнителна власт.
По редиците на гасконците за втори път премина одобрителен шепот.
Мнозина повдигнаха високо глави — сякаш израснаха с няколко дюйма от гордост.
— Да предположим сега — продължи Лоаняк, — че едно от тези длъжностни лица, да речем някой офицер, издаде тайно решение на съвета. Разбирате, че той заслужава смърт, нали?
— Разбира се — отвърнаха няколко гласа.
— И ето на, господа — продължи Лоаняк и в гласа му прозвуча заплаха, — днес бе изтървана една държавна тайна.
Гордостта на Четиридесет и петимата бе сменена от страха: те се заоглеждаха неспокойно и подозрителна.
— Двама от вас, господа, са клюкарствали на улицата като стари стрини и са изтървали толкова важни думи, че всяка една от тях може да погуби човек.