— Милостиви господине — обърна се Сен-Мален към Лоаняк, като го приближи, — разрешете ми не да ви дам съвет — пазил ме Бог! — но да помоля разрешение. Всеки добър отряд трябва да си има началник.
— Е, а аз какъв съм според вас? — запита Лоаняк.
— Вие, господине, сте нашият генерал.
— Не аз, господине, заблуждавате се, а херцог д’Епернон.
— Значи вие сте нашият полковник! Но и в такъв случай всеки петнадесет души трябва да си имат свой командир.
— Правилно — отвърна Лоаняк, — не мога да бъда на три места едновременно. При това не желая сред вас едни да стоят по-ниско, други — по-високо, освен но отношение на своята доблест.
— О, що се отнася до това различие, скоро ще почувствувате разликата между нас.
— Затова смятам да назначавам всеки ден сменни командири — каза Лоаняк. — Заедно с паролата ще назовавам и името на дежурния командир. По такъв начин всички подред ще се подчиняват и ще командват. Ами че аз още не знам кой на какво е способен: когато видя как ще се проявите, тогава ще направя избора си.
Сен-Мален се поклони и се присъедини към другарите си.
— Надявам се, че ме разбрахте, господа? — продължи Лоаняк. — Разделих ви на три отряда по петнадесет души. Знаете номерата си: първият отряд дежури на стълбите, вторият — в двора, третият остава в казармата. Бойните от последния отряд се намират в бойна готовност и се включват веднага след подаден сигнал. Сега, господа, сте свободни… Господин дьо Монкрабо и господин дьо Пенкорне, утре ще трябва да внесете глобата си. Ковчежникът съм аз. Свободни сте.
Всички излязоха. Остана единствен Ернотон дьо Карменж.
— Трябва ли ви нещо, господине? — попита го Лоаняк.
— Да, господине — отвърна с поклон Ернотон. — Да служи човек на краля е нещо много почтено, но ми се иска да знам докъде може да се простре подчиняването на заповедта.
— Господине — отвърна Лоаняк, — въпросът ви е твърде деликатен и не съм в състояние да ви дам определен отговор.
— Осмелявам се да ви запитам, господине, защо?
Всички тези въпроси бяха зададени на Лоаняк с такава изтънчена вежливост, че въпреки обичайната си практика, той напразно търсеше повод за мъмрене.
— Защото самият аз не знам сутрин, какво ме чака да върша вечерта.
— Аз съм нов човек при двора, господине — каза Ернотон, — нямам тук нито приятели, нито врагове, не се поддавам лесно на увлечения и затова, макар и да не струвам повече от останалите, мога да ви бъда полезен.
— Но, предполагам, вие обичате краля?
— Аз съм длъжен да го обичам, господин дьо Лоаняк, като негов слуга, като верноподаник и като благородник.
— Това е главното и ако вие сте съобразителен човек, самичък ще разпознаете онзи, който ще застане на противоположното гледище.
— Отлично, господине — отвърна с поклон Ернотон, — всичко е ясно. Но остава още едно обстоятелство, което силно ме смущава.
— Какво е то?
— Пасивното подчинение.
— Това е първото условие.
— Прекрасно го разбирам, господине. Но пасивното подчинение е нещо твърде тежко за хора, прекалено чувствителни по отношение на личната си чест.
— Това вече не ме засяга, господин дьо Карменж — каза Лоаняк.
— Но ако някое разпореждане, господине, се окаже не по вкуса ви?
— Аз виждам подписа на господин д’Епернон и това ми възвръща душевното спокойствие.
— А господин д’Епернон?
— Господин д’Епернон вижда подписа на негово величество и също, подобно на мен, се успокоява.
— Вие сте прав, господине — каза Ернотон, — аз съм ваш покорен слуга.
Ернотон тръгна към изхода, но Лоаняк го спря.
— Вие ме наведохте на една мисъл — каза той — и ще ви кажа нещо, което не казах на вашите другари, защото никой от тях не посмя да говори толкова мъжествено и достойно като вас.
Ернотон се поклони.
— Господине — приближи се Лоаняк до младия човек, — тази вечер тук вероятно ще се появи едно високопоставено лице; не го изпускайте от погледа си и го следвайте навсякъде, където и да тръгне след излизането си от Лувъра.