— Боже мой — каза Бороме, — не бих имал нищо против да видя и господин херцога.
— Това е вече друго нещо. Е, сега, когато зная каква работа имате, ще ви направя път — прощавайте, желая ви успех!
Като видя, че пътят е свободен, Бороме продължи да тича нататък.
„Ама че работа, това е нещо ново — помисли си Никола Пулен, като гледаше след изчезващото в тъмнината расо на монаха. — Но за какъв дявол ми е да знам какво става? Нима започва да ми харесва това, което съм принуден да правя? Пфу!“
Междувременно братът и сестрата сериозно бяха обсъдили поведението на краля и плана на десетимата и се бяха убедили в следното:
Кралят нищо не подозира и едно нападение върху него става от ден на ден по-лесно.
Най-важното е да се организират подразделенията на Лигата в северните провинции, докато кралят не е оказал помощ на брат си и докато пренебрегва Анри дьо Навар.
От тези двамата врагове опасен беше само херцог д’Анжу с неговото скрито честолюбие. Що се отнася до Анри, то от добре осведомени шпиони беше известно, че той се занимава само с пиршества и развлечения.
— Париж е подготвен — високо казваше Майен, — но трябва да изчакаме кралят и неговите съюзници да се скарат. Непостоянният характер на Анри несъмнено много скоро ще доведе до разрив. И тъй като няма защо да бързаме, ще изчакаме.
— Трябваха ми само десет души, за да вдигна Париж след набелязания удар — тихо каза херцогинята.
В този момент влезе Менвил и съобщи, че Бороме иска да види херцога.
— Бороме? — учуди се херцогът. — Кой е той?
— Монсеньор — отговори Менвил, — вие го изпратихте от Нанси, когато поисках ваша светлост да ми изпрати умен и деен човек.
— Спомням си, изпратих ви капитан Боровил. Нима е сменил името си и сега се казва Бороме?
— Да, монсеньор, той смени и името, и дрехите си. Сега се казва Бороме и е монах в манастира „Свети Яков“.
— Но защо е станал монах? Дяволът сигурно умира от смях, ако го е познал под расото.
— Това е наша тайна, монсеньор — каза Менвил, — засега нека изслушаме капитан Боровил или брат Бороме, както ви е угодно.
— Да, още повече че това посещение ме безпокои много.
— Признавам, че и мен — отговори Менвил.
— Не губете време, нека влезе веднага — добави херцогинята.
Вратата се отвори.
— А, Боровил — каза херцогът, който не можа да сдържи смеха си, като видя влезлия. — Нима това сте вие? Но на какво приличате, приятелю мой?
— Да, монсеньор, и се чувствам твърде зле в този дяволски вид.
— Във всеки: случай, не аз съм този, който ви е надянал това расо, Боровил, и затова моля да не ми се сърдите.
— Не, монсеньор, не вие, това направи госпожа херцогинята. Но аз съм готов винаги да й служа.
— Благодаря ви, капитане. Е, а сега… какво искахте да ни съобщите в този късен час?
— Ваша светлост — каза Боровил, — кралят изпраща помощ на херцог д’Анжу.
— Ба! Старата песен — отговори Майен. — Слушам я вече три години.
— Но сега, монсеньор, ви давам проверени сведения.
— Хм! — каза Майен и отметна назад глава като кон, изправящ се на задните си крака. — Как така — проверени?
— Днес през нощта, в два часа, господин дьо Жоайоз замина за Руан. Той трябва да се качи на кораба в Диеп и да закара в Антверпен три хиляди души.
— Охо! — възкликна херцогът. — Кой ви каза това, Боровил?
— Човекът, който заминава за Навара, монсеньор.
— За Навара ли? При Анри?
— Да, монсеньор.
— И кой го изпраща?
— Кралят, монсеньор.
— Кой е този човек?
— Казва се Робер Брике.
— Продължавай.
— Той е голям приятел на отец Горанфло.
— И пратеник на краля?
— Съвсем сигурен съм в това — един от нашите монаси отиде в Лувъра за охранително писмо.
— Кой е този монах?
— Нашият малък Жак Клеман, онзи боец, на когото благоволихте да обърнете внимание, госпожо херцогиньо.
— И той не ви показа писмото? — попита Майен. — Ама че глупак!
— Монсеньор, кралят не му е дал писмо. Той е изпратил при пратеника свои хора.
— Трябва на всяка цена да вземем това писмо, дявол да го вземе!
— Бях решил да изпратя с Робер Брике един от моите хора, силен като Херкулес, но Робер Брике заподозря нещо и го отпрати.
— Какво представлява Робер Брике? — попита Майен.
— Висок, слаб, нервен, мускулест, сръчен, при това шегаджия, но който умее и да мълчи.
— А добре ли владее шпагата?
— Сякаш той я е измислил, монсеньор.
— С дълго лице?
— Монсеньор, лицето му през цялото време се променя.
— О, подозирам нещо, но трябва да проверя.
— Но по-бързо, монсеньор, по всичко личи, че той е отличен бързоходец.
— Боровил — каза Майен, — ще се наложи да заминете за Соасон при брат ми.
— А манастира?
— Толкова ли е трудно да измислите някаква история за пред дон Модест? — отбеляза Менвил. — Та той ще повярва на всичко.
— Ще предадете на господин дьо Гиз — продължи Майен — всичко, което знаете за поръчението, дадено на дьо Жоайоз.
— Да, монсеньор.
— Не забравяйте Навара, Майен — каза херцогинята.
— С това ще се заема сам. Заповядайте да ми оседлаят отпочинал кон, Менвил.
И тихо добави:
— Нима е жив? О, да, изглежда, че е жив.