— Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.
— Да, монсеньор.
— То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…
— Да, монсеньор.
— Бъдете любезен да ми предадете това писмо.
И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.
— Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.
— Какво значение има това?
— За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.
— Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?
— Служа на краля, монсеньор.
— Отлично. Кралят иска да получи това писмо.
— Но вие не сте кралят, монсеньор.
— Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.
— Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.
— Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?
— Да, така казах.
— Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!
— Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.
— Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте опиянен от успеха, любезно благородниче. Притежаването на държавна тайна ви е зашеметило като удар със сопа.
— Аз съм зашеметен от вашата немилост, господин херцог, но постъпвам така, както ми повелява съвестта и никой няма да получи писмото с изключение на краля или на онази особа, до която е адресирано.
Господин д’Епернон направи застрашителен жест.
— Лоаняк — каза той, — заповядайте веднага да заведат господин дьо Карменж в затвора.
— В такъв случай — усмихна се Карменж — няма да мога да предам на херцогиня дьо Монпансьо това писмо, във всеки случай, докато съм в затвора, но щом изляза…
— Ако излезете от него — каза д’Епернон.
— Ще изляза, господине, освен ако не заповядате да ме убият — каза Ернотон с все по-нарастваща решителност. — Да, ще изляза — стените на затвора не са толкова твърди, колкото е твърда моята воля. И щом изляза, монсеньор…
— Какво тогава?
— Ще се обърна към краля.
— В затвора! В затвора! — изкрещя д’Епернон, загубил самообладание. — И му вземете писмото!
— Никой няма да се докосне до него! — възкликна Ернотон, отскочи назад и извади от джоба на гърдите си плочките на Майен. — Ще унищожа писмото — херцог дьо Майен ще одобри моето поведение, а негово величество ще ми прости.
В този момент нечия ръка леко го дръпна. Младият човек се огледа и възкликна:
— Кралят!
Наистина кралят току-що беше слязъл по стълбата. Той чу края на спора и спря Карменж.
— Какво се е случило, господа? — попита той с глас, на който умееше да придава с нищо несравнима властност.
— Господарю! — възкликна д’Епернон, без дори да се опитва да скрие гнева си. — Този човек принадлежеше към вашите Четиридесет и петима, но сега вече няма да бъде в техния състав. Заповядах му от ваше име да следи херцог дьо Майен, докато той е в Париж. Младият човек последвал херцога до Орлеан и там — получил от него писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо.
— Получили сте от господин дьо Майен писмо за госпожа дьо Монпансьо?
— Да, господине — отговори Ернотон, — но негова светлост не казва при какви обстоятелства.
— Къде е това писмо?
— В това се крие причината за спора ни, господарю. Господни дьо Карменж категорично отказа да ми предаде писмото и има намерение да го предаде на адреса — постъпка, която ми се струва недостойна за слуга на краля.
Младият човек коленичи.
— Господарю — каза той, — аз съм беден благородник, но съм човек на честта. Аз спасих живота на вашия пратеник, когото херцог дьо Майен с още шестима души искаше да убие.
— А на херцог дьо Майен нищо ли не му се случи? — попита кралят.
— Той е ранен, господарю, и даже много тежко.
— Така! — промълви кралят. — И после?
— Вашият пратеник, който, както ми се струва, има особени причина да ненавижда херцог дьо Майен…
Кралят се усмихна.
— Вашият пратеник, господарю, искаше да доубие врага, но аз си помислих, че в мое присъствие такова отмъщение би приличало на политическо убийство и…
Ернотон се колебаеше.
— Продължавайте — каза кралят.
— И спасих живота на херцог дьо Майен, както преди това спасих живота на вашия пратеник.