Допи виното си на една глътка и рязко стана.
Йоланте, кардиналът, майор Бригам и Варгас незабавно почтително скочиха на крака. Джак и Лили не станаха.
— В момента обаче трябва да отида до шибаната тоалетна – каза Орландо.
Джак също стана.
— Заведи и мен. Аз също трябва да отида.
— Ще минем по живописния маршрут – каза Орландо, когато е Джак се отдалечиха от масата.
С леко накуцване Орландо поведе Джак на терасата пред трапезарията. Тя като че ли минаваше по целия периметър на планината и по нея човек би могъл, мислеше си Джак, да я обиколи изцяло.
Орландо запали цигара, докато Джак разглеждаше огромния кратер на Долния свят.
Вдигна очи и видя камуфлажната мрежа, закриваща цялото небе. Простираше се от върха на планината надолу към периферията. Пропускаше някаква слънчева светлина. Джак забеляза, че слънцето е високо в небето.
Долу се виждаше широкото цилиндрично подножие на кратера.
Там някъде в ниското и малко вдясно беше стенният лабиринт, а отпред – арената, подобна на Циркус Максимус. Вляво, също долу, в основата на кратера, беше мрачната арка към града на минотаврите.
— Каква е тази арка? – попита Джак. Престори се, че не знае.
— Зад нея живеят всички минотаври – отговори Орландо. – Мръсни долнопробни твари, които живеят мизерно. Там, зад портата, има цял град. Но иначе работят добре. Това им го признавам.
В опиянението си Орландо бе станал доста бъбрив. Ако го караше да говори, Джак би могъл да измъкне от него някаква полезна информация.
— Те ли са изкопали този кратер? – понита Джак и вдигна очи към двореца.
— О, не, за бога от говори Орландо. Не са достатъчно умни за такова нещо. Те са невежи животни. Неандерталци. Всичко тук с построено много отдавна, от цивилизация, много по-напреднала от нашата. Минотаврите са роби на Хадес, негова армия от получовеци и източник на всички митове за адските слуги на Сатаната.
Дръпна от цигарата си.
— Вършат черната работа тук и се радват, че имат тази възможност. Вахерон е измислил всички арени и лабиринти за игрите, а минотаврите са ги построили под негово ръководство.
— Това е огромна логистична операция – отбеляза Джак. – Откъде са намерили толкова много материал?
— Внасят всички хранителни продукти, транспортни средства и строителни материали през западната рампа.
Джак не откъсваше поглед от кратера. Опит ваше се да изглежда спокоен, да не издаде целта си.
Западна рампа…
Спомни си какво му бе казал Е-147 – че единственият изход по суша от това място бил някъде в града на минотаврите. Вероятно бе имал предвид същото, което и Орландо.
— А вие, царете, как идвате тук? – попита той небрежно. – Със самолет?
След като измина доста голямо разстояние по терасата, Орландо отвори врата, водеща отново вътре.
— А как иначе да стигнеш до тази забравена от бога дупка? Летим с хеликоптери от една мина на Хадес, която е в района. На една от крепостите в горната част на планината има площадка за кацане. Четиримата царе са и членове на борда на минната компания на Хадес, така че едно пътуване до Индия, като това сега, минава за инспекция на предприятията. Криене пред очите на всички, както се казва. Надяваш се да намериш начин да се измъкнеш, а? Не разчитай на това, капитане. Шансовете да напуснеш това място жив са минимални. Моят съвет към теб е: бий се добре и умри достойно.
Минаха по къс коридор и стигнаха до тоалетната.
В трапезарията Шейн Скофийлд, Плашилото, седеше с покровителя си, царя на Морето Гарет Колдуел.
Колдуел беше прехвърлил шейсетте, имаше пригладена сребриста коса и тен на човек, който играе много тенис. Като домакин беше изискан и елегантен.
На масата с Плашилото седяха още двама бойци морският „тюлен“ Дешон Мънро и оперативният офицер от Делта Форс Джеф Едуардс.
Когато обядът наближи края си, покровителят им стана и се ръкува с всеки от тях.
Плашилото не обърна особено внимание на ритуала, докато Колдуел не стисна ръката му и тайно не мушна нещо в шепата му.
Беше малка спринцовка, пълна със странна червена течност. На етикета пишеше: HYPOX-G4-62.
Плашилото знаеше какво е това. Всеки войник знаеше. Представляваше високо кислородна добавка за кръв, която дава на боеца допълнителна издръжливост на бойното поле, като повишава съдържанието на кислород в кръвта му. Това беше военният еквивалент на анаболните стероиди.
Плашилото никога не бе ползвал този препарат, но познаваше хора, които бяха. Изтощението е най-големият противник на бойното поле, а Хипокс, както го наричаха войниците, ги поддържаше заредени с енергия и нащрек в продължение на дълги часове.