— Не сте можели да направите нищо. Вие не сте ѝ роднина и нямате основания да я осиновите. Най-доброто, което сте можели да направите, е да се обадите на социалните служби и да се опитате да я изведете от дома ѝ.
Маргарет бавно поклати глава.
— Гледах да бъда до нея, когато тя имаше нужда от мен, и да не любопитствам твърде много. Но на ваше място бих проверила онзи приятел на майка ѝ. Помня, че Хармъни каза, че бил много ядосан, задето майка ѝ го изгонила. Ако той е убил майка ѝ, може би е посегнал и на Хармъни.
29.
Съдебната заповед щеше да бъде изпълнена рано на следващата сутрин. Ярдли работи до късно в кабинета си и си тръгна. Утре щеше да бъде и последният ѝ работен ден в прокуратурата. Вече имаше договор като частен изпълнител до приключването на случая. Лю я беше уведомил, че нямат свободен кабинет за нея, но може да използва заседателната зала, когато е свободна.
Вместо да се прибере вкъщи, Ярдли отиде в спортната зала. Половин час удря една боксова круша и после още половин час тича по пистата. Един по-възрастен мъж, който носеше ролекс на ръката си, докато вдигаше тежести, започна да я сваля и я попита дали не е била на яхта „Вос“.
Тара спеше, когато Джесика се прибра вкъщи. Седна на ръба на леглото ѝ и се вгледа в нея. Колкото и да порастваше, докато спеше, дъщеря ѝ все приличаше на малко момиченце. Ярдли леко я докосна по прасеца и стана, за да се изкъпе.
Остана под душа, докато не свърши топлата вода, после облече халат, взе чаша вино в стаята си и включи телевизора. Прехвърляше каналите, когато телефонът ѝ иззвъня. Анджела Ривър. Джесика си помисли, че е по-добре да не отговаря, но знаеше, че трябва.
— Здравей, Анджи.
Анджела се засмя.
— Така вече е по-добре.
— Какво става?
— Току-що започнаха да дават „Телма и Луиз“ и филмът ме накара да се замисля за теб.
Джесика се усмихна.
— Нямам нищо общо с нито едната от тях.
— Не, ти си обвита в мистерия, цялата си една загадка.
— Не, аз съм само една уморена жена на средна възраст, която от утре официално ще бъде безработна.
— Наистина ли?
— Подадох предизвестие преди повече от шест седмици. Приключвам със случая „Кримзън Лейк Роуд“, а после и с прокурорската работа.
— Наистина ли искаш да напуснеш?
— Не е въпрос на желание, а на време. — Ярдли се поколеба. — Анджи, искам утре да закусим заедно. Трябва да обсъдим нещо важно.
— Хм. — Анджела сякаш дъвчеше и не отговори.
— „Да“ ли е това? — попита Джесика.
— О, извинявай, не знаех, че ме чакаш да отговоря. Да. Да, разбира се, ще закусим заедно. Къде?
— Хайде да се срещнем в „Яйце и франзела“ в седем.
— Не е ли малко рано? Какво ще кажеш за девет?
— Трябва да е в седем.
— Добре, щом казваш. Ще изпия още едно кафе по пътя. — Анджела пак задъвка нещо. — Е, какво ще правиш, когато напуснеш работа? Знам всичко за приказките от сорта „Ще си почивам и ще правя онова, което обичам“. Иронията е, че ако през цялото време можеш да правиш нещо, което обичаш, скоро бързо го намразваш.
— Не, няма да правя нищо подобно. Може да отворя малка кантора и да поемам само случаите, за които ме потърсят. Както са работили адвокатите в малките градове преди шейсет години.
— Звучи скучно. Сега се занимаваш с откачени случаи. Виждаш тъмната страна на хората. Защо би искала да замениш това с разправии с ядосани хора в развод?
— Точно сега много ми се иска да се занимавам с нещо скучно.
Джесика пак я чу да хруска и да дъвче.
— Какво ядеш?
— Свински кожички с лютиви чушки халапеньо. Не ме съди. — Анджела отново задъвка. — Къде би отишла, ако имаше тази възможност?
Джесика намали звука на телевизора и облегна глава на стената.
— Не знам. Досега не съм пътувала много. Веднъж ходих в Мартас Винярд. Хареса ми.
— Там е красиво. И спокойно извън туристическия сезон.
— Ами ти? Къде би отишла?
— О, това е лесно. В Белиз има едно градче, Сан Педро. Там никога не се случва нищо. Хотелът е на плажа и има бар, а собственикът сервира най-добрите смесени напитки в света. И сандвичи със свинско месо. Прасето се пече пред теб. Водата е невероятно синя, а покрай брега има смарагдовозелени скали, които блестят на слънцето. Чак те заслепяват… — Анджела направи пауза. — Знаеш ли, никога не съм казвала това на никого. Дори на Майкъл. Той планира след като се пенсионира да си купи къща във Флорида или в някоя друга дупка и по цял ден да лови риба.