— Как вървят нещата между вас?
— Добре. Понякога си мисля, че той е любовта на живота ми и никога няма да го напусна, а друг път — че ми изневерява и не искам да имам нищо общо с него. Не знам, ще видим какво ще стане. Но съм решена да разбера. Може да наема частен детектив… Не ми се говори за това, ако не възразяваш.
— Не, разбира се.
— Е, ти разпали любопитството ми. Какво е толкова важно, че трябва да ми го кажеш лично?
— Не мога по телефона.
— Мамка му, звучи интригуващо! Няма да спя цяла нощ и ще се чудя какво ли може да е.
Джесика угаси телевизора и лампата и легна върху завивките. Лунната светлина се изливаше като водопад през прозорците и отворените врати към малкия балкон.
— Знаеш ли, че никога не съм напускала страната? — попита тя. — Ти говореше за пътувания и как те те променят, както и чудесата, които виждаш по света… Никога не съм виждала някакво чудо. Чувствам се така, сякаш съм окована във вериги. Може би се дължи на големия град. Сякаш не иска да ме пусне да замина.
— Да, така прави с хората Лас Вегас. Големият град изважда най-лошото от нас, нали? Трудно е да се съсредоточиш тук. Затова те карам да идваш на йога. Трябва да се научиш да се освобождаваш от гадостите и да не се връзваш толкова много. Много ще се радвам да те видя в студиото.
Може би след утрешния ден никога повече няма да поискаш да ме видиш пак, помисли си Джесика.
— По-добре да си лягам — каза тя. — Ще се видим утре на закуска.
— Да. Обичам те. Опа, не исках да прозвучи така. Изтърсвам го от време на време. Е, до утре.
Джесика затвори и се втренчи в тавана, докато най-сетне не заспа дълбоко.
30.
Джесика събуди Тара. Тя потърка очи и попита:
— Колко е часът?
— Малко след шест. Имаш лекции.
Тара отново затвори очи.
— Това е университет, мамо, не начално училище. Може да закъснея.
Джесика нежно отметна бретона на дъщеря си и я целуна по челото.
— Предполагам, че е така. Трябва да си по-снизходителна към майка си. Няма наръчник за възпитанието на деца.
Тя си облече черна пола и бяла блуза, включи алармата на часовника и излезе.
„Яйце и франзела“ беше модно кафене, известно със своя специалитет омлет с бира. Огромно ястие — омлет, изпържен в бира. Ярдли долови миризмата на врящия алкохол веднага щом влезе в заведението.
Анджела Ривър седеше на една маса с изглед към улицата, подпряла с ръка брадичката си. Гледаше преминаващите коли и пешеходци с безразличие, сякаш нямаше значение какво се случва около нея. Само поредица от безинтересни сцени.
— Идвала ли си тук и преди? — попита Джесика, когато седна.
— Не. Но ми харесва. Все едно си в нечия кухня.
— Собственичките са три баби.
— Е, свършили са добра работа. Откакто съм дошла, има опашка. — Анджела отпи от кафето си. — За какво толкова важно искаш да говорим?
— Анджи… днес ще се случи нещо, което ще те шокира. На мен ми се случи веднъж и нямаше кой да ми помогне да го преживея. Бях бременна и сама, без пари и роднини, които да ме подкрепят. Това беше най-трудният период в живота ми. Искам да се уверя, че ти няма да преживееш същото.
Анджела смръщи чело.
— За какво говориш? — попита тя със сериозен тон, какъвто Джесика не беше чувала от нея.
— Само след няколко минути ще…
Телефонът на Анджела започна да звъни. Джесика млъкна. Анджела се втренчи в апарата си за момент и после го взе от масата.
— Майкъл?
Ярдли чу гласа му от другия край на линията. Крещеше като обезумял. Очите на Анджела се спряха на Джесика и се изпълниха с объркване и гняв.
— Идвам веднага — каза тя и затвори.
Двете останаха да седят мълчаливо. Шумът в кафенето изпълваше пространството между тях.
— ФБР и Шерифската служба претърсват дома ми. Майкъл каза, че може да го арестуват. За това ли ме доведе тук да говорим, Джесика?
Ярдли наведе глава, защото не можеше да я погледне в очите, и кимна.
— Накара ме да дойда тук, за да ме разсейваш, докато арестуват приятеля ми?
— Не, не беше заради това. Аз…
— Мамка му! — прекъсна я Анджела и удари с длан по масата. — Всичко това — идването ти у нас, разговорите, времето, което прекарваш с мен… Ти просто си събирала информация срещу него, нали?
Джесика поклати глава, но все още не можеше да я погледне.
— Не, не правех това.
Анджела насочи пръст към лицето ѝ.
— Тогава защо съм тук, докато полицията е в дома ми? Защо вместо това не ми каза снощи?
Ярдли посегна да хване ръката ѝ, но Ривър я дръпна.