— Сузан определено е изгодна партия, но аз вече се грижа за един възрастен, който се държи като дете. В момента няма да се справя с двама.
— Кой е другият? — искрено попита Астър и когато Ричи не отговори, възкликна: — О! — Той отпи още една глътка безалкохолно. — Остави ме аз да се тревожа за бизнеса, Лил. Всичко ще е наред, обещавам.
— Бизнесът е и мой, Дилън. Мечтая си за собствена адвокатска кантора, още откакто бях в групата по дебати в гимназията. Ако не успея, не знам какво ще правя. Не искам да работя за друг. А и да имах желание, ако искаш, вярвай, но симпатягите в големите кантори не се надпреварват да наемат трийсет и пет годишни лесбийки с криминални досиета.
— Хей, онзи тип си е заслужавал бутилката по главата. Вината не е била твоя. И няма да се наложи да ходиш в други кантори. Обещавам. Само ни дай време. Ще сритаме няколко задника и ще спечелим слава. После е въпрос на време мълвата да се разпространи.
— Вбесява ме и още нещо. Ти си десет пъти по-добър адвокат от онези смешници, а те са по телевизията и получават договори за стотици хиляди долари. Ти заслужаваш това, не те.
Астър се подсмихна.
— Израснах в тясна каравана с майка си и сестра си. Всяка сутрин благодаря на бога за живота, който имам, и за онова, което съм постигнал. Имам покрив над главата си, дрехи, достатъчно храна и малко пари в края на месеца. Чувствам се благословен.
— Много си мил. Защо винаги задниците преуспяват в бизнеса?
Телефонът на Ричи започна да вибрира. Тя погледна екрана и отговори:
— Ало?
Астър се облегна назад в сепарето и отпи от безалкохолното си. Спомни си, че като малък ходеше в бакалиите и смесваше по малко от всеки вид безалкохолни в нещо, което наричаше студен чай „Лонг Айланд“, защото беше чул майка си да казва, че това е любимото ѝ питие. На единайсет години, това му се струваше най-страхотното питие на света. Зачуди се дали сега, на двайсет и осем, това няма да го накара да се задави.
— Идваме веднага — каза по телефона Ричи.
— Кой беше?
— Били от ареста. Няма да познаеш кого са задържали.
— Кого?
— Палача от Кримзън Лейк.
— Какво?
— Да отиваме бързо, преди да го е отмъкнал някой друг.
Ричи караше джипа, а Астър гледаше през прозореца. Медийното внимание към един такъв съдебен процес означаваше, че ще бъде подробно отразяван в национален, а може би и международен ефир. Това означаваше, че ще има интервюта с адвокатите, статии, обсъждания по телевизията и може би договор за написване на книга след това. По-малките кантори и самостоятелните адвокати плащаха на надзирателите в арестите да ги уведомят, когато задържат някого като Палача.
— Сигурен ли си, че трябва да го защитаваме безплатно? — попита Ричи и профуча на жълт светофар.
— Да.
— Сигурно има пари. Нали е лекар.
— Трябва да поемем случая. Парите не ме интересуват. И карай по-бавно. Няма да ми е приятно да умра точно преди да стана богат.
— Тези дела са един тон работа, Дилън. След края на процеса може всички да забравят за него, а и да не ни донесе нови дела.
— Или пък да ни направи известни и да ни наеме Ту Чейнс. — Астър я погледна. — Той е известен рапър.
— Знам кой е, глупчо.
— Ту Чейнс не пее за камиони и коне, затова си помислих, че не си чувала за него.
— Хей, кънтри музиката е най-популярната в Америка. Ти си много странен, че не слушаш такава музика.
Арестът на окръг Кларк представляваше модерна сграда от стъкло и стомана и приличаше по-скоро на шикозна офис сграда, отколкото на затвор. Дизайнът трябваше да разсее чувството на тревожност, което биха изпитали жителите на квартала със затвора, в който се намираше. Гневът постепенно щеше да затихне, щом хората успееха да забравят, че това е арест, понеже изобщо не приличаше на такъв. Коридорите бяха бели и на Астър му се стори, че се намира в стерилна болница.
Платиха, за да паркират близо до входа, и бързо влязоха. Вътре огледаха помощник-шерифите в приемната и видяха познатото овално лице на Били в края на редицата.
— Били, идвал ли е някой при… Как му беше името, Лил? — попита Астър.
— Майкъл Закари.
— Идвал ли е някой при него?
— Вие сте първите.
— Супер.
Били погледна помощник-полицая до него, който помагаше на един посетител, и прошепна:
— Двеста кинта.
— Какво? Обикновено ти давам петдесет.
— Този случай ще вдигне голям шум. За малко не арестувахме група репортери, които се опитваха да влязат и да го интервюират. Ще го показват по телевизията.