Клеър знаеше, че Наш е прав, но нямаше намерение да го признае.
— Ще уличим Талбът за финансовите престъпления, но не и за това. Трябва да продължим с разследването и да се съсредоточим да намерим Емъри.
— Сега не сме по-близо, отколкото бяхме преди дванайсет часа. Момичето ще умре от обезводняване, преди да я намерим — тихо каза Клеър. — Нямаме време.
Наш кимна към голямата бяла кутия на масата в стаята за разпити.
— Ами това?
Клеър повдигна рамене.
— Празна е. Реших, че ще изнерви Талбът.
Наш завъртя очи.
— Остави федералните да го закопчаят за финансовите престъпления. Ние трябва да се върнем долу и пак да огледаме уликите.
Телефонът на Клеър иззвъня и тя погледна екранчето.
— Белкин е. — Клеър отговори на обаждането и го включи на високоговорител.
— Детектив? Аз съм в Медицинския център на Чикагския университет. Едната медицинска сестра разпозна У4М на снимката от реконструкцията на лицето.
— Сигурна ли е? — попита Клеър.
— Да. Каза, че той винаги носел меката шапка и гледал старомоден джобен часовник по време на манипулациите. Това е нашият човек. Името му е Джейкъб Китнър. Имам адрес. Изпращам ти го.
— Изпрати го и на Еспиноза от специалните части и му кажи, че ще се срещнем там. Тръгваме веднага. — Тя затвори и се усмихна на Наш. — Щях да те целуна, ако не беше такъв грозен кучи син.
53
— Подай ми картофите, моля — казах, без да се обръщам определено към някого.
Майка ми се беше върнала вкъщи преди два часа и веднага се залови да приготвя вечерята. Баща ми дойде и седна до масата, без да я поздрави. Потърка главата ми и попита: "Какво прави моят малък мъж?", но въпросът прозвуча някак насила.
Във въздуха се носеше напрежение и беше силно.
Когато картофите не дойдоха в чинията ми, аз протегнах ръка, взех купата и си сипах щедра порция. Родителите ми не казаха нищо, когато пренебрегнах зеленчуците, оставяйки броколите за възрастните, и си взех допълнително парче руло "Стефани".
Неравномерното потракване на вилиците ни върху порцелана беше толкова шумно, че бях сигурен, че съседите ни щяха да го чуят, ако единият не беше мъртъв, а другият — окован с белезници в мазето.
Взех чашата с млякото си, изпих го и избърсах брадичка с опакото на ръката си.
— Един човек дойде днес. Търсеше семейство Картър. Отначало помислих, че е ченге, но сега не съм съвсем сигурен.
Баща ми вдигна глава и погледна майка ми. Очите им се срещнаха и той се обърна към мен. Ядеше броколи и между предните му зъби се беше заклещило парченце.
— Не трябва да го наричаш ченге, а полицай. Да му викаш ченге е проява на неуважение.
— Да, татко.
— Той каза ли, че е полицай?
По-рано бях разсъждавал дълго и усилено по този въпрос.
— Имаше значка, но не каза, че е полицай. Обаче се държеше като полицай. Поне отначало, после не толкова.
— Какво искаш да кажеш?
Преразказах разговора ни, доколкото си го спомнях.
— Плимут "Дъстър"? — попита майка ми, когато приключих. — Сигурен ли си?
— Да, майко. Бащата на моя приятел Бо Ридли има същата кола, само че жълта. Бих я познал навсякъде.
Татко се обърна към майка ми:
— Говори ли ти нещо това? Познаваш ли го?
Майка ми се поколеба за секунда и след това поклати глава.
— Не. — Тя стана и започна да събира чиниите.
С баща ми се спогледахме. И той го беше разбрал.
Тя не казваше истината.
54
Портър и Уотсън тръгнаха след униформения полицай по коридорите на Петдесет и първи участък и спряха пред врата на втория етаж.
— Разследващият полицай се казва Роналд Баумхард. Той ви чака вътре. — Ченгето наведе глава за секунда и после отново погледна Портър. — Между другото, съжалявам за случилото се.