— Номер четири — каза Тарек. — Това е той, сигурен съм.
Баумхард погледна Портър и после отново свидетеля.
— Не искате ли да преминем през цялата процедура? Трябва да сте абсолютно сигурен.
Тарек кимна.
— Сигурен съм. Никога няма да забравя лицето му. Това е той.
Портър пристъпи напред, за да огледа по-добре хлапака.
Младежът беше висок близо метър и осемдесет според маркерите за ръста на стената, бял, наскоро излязъл от тийнейджърската възраст, с обръсната глава и многобройни пиърсинги на ушите. Дясната му ръка беше покрита с ръкав от татуировки, вариращи от дракон на рамото до птичето Туити на долната част на ръката. На лявата нямаше нищо. Гледаше напред към тях със стиснати челюсти и втренчен поглед.
Баумхард прелисти материалите в папката.
— В показанията си не споменавате нищо за татуировки.
— Той беше с яке. Не видях ръцете му — отговори Тарек. — Но има татуировка на дясното ухо. Това го помня. Знам, че казах на следователя.
— Казали сте, че крадецът треперел толкова силно, че едва държал пистолета. Сега той не изглежда много нервен — подчерта Баумхард. — Сега е спокоен и хладнокръвен.
— Той е. Вижте ухото му.
Баумхард натисна бутона на вътрешния телефон.
— Номер четири, моля, излезте напред и се обърнете наляво.
Портър можеше да се закълне, че видя хлапакът да се ухилва самодоволно, преди да изпълни заповедта, сякаш това му доставяше удоволствие. Когато заподозреният се обърна, той забеляза тъмния текст, татуиран на вътрешната страна на долната месеста част на ухото му.
— Да, виждам я.
— Къде? — попита Баумхард. — Аз виждам само един куп лайняни пиърсинги.
— Не, на вътрешната страна. Под пиърсингите, с черно мастило.
Баумхард се приближи до еднопосочното огледало и присви очи.
— Мамка му, как я видя. Аз едва я забелязах. — Той взе формуляра за ареста от масата. — Според описанието с мастилото е написано Филтър.
Тарек се обърна към тях.
— Точно така! Казах ви, че е той.
Баумхард въздъхна.
Портър сложи ръка на рамото на Тарек.
— Благодаря ти.
Тарек го погледна. В очите му се четеше болка.
— Иска ми се да бях направил повече.
— Не можеш да се обвиняваш.
Повече, отколкото се обвинявам аз.
Баумхард направи знак на единия от униформените полицаи.
— Заведи номер четири в стая за разпити. Ще имаме много дълъг разговор. — Той се обърна към Тарек и каза: — Ще ви изведем от тук по най-бързия начин. Трябва само да дадете писмени показания.
Портър сръга с лакът Уотсън.
— Хайде да отидем при чичо ти за часовника.
Уотсън се намръщи.
— Не искаш ли да наблюдаваш разпита?
Портър поклати глава.
— В момента кръвта ми кипи. Не мога да стоя тук. Мислех, че трябва да го видя, но открих, че не искам. По-добре да си тръгна.
Баумхард, който стоеше на няколко крачки от тях, започна да събира материалите по разследването.
— Искате ли да ви се обадя и да ви кажа какво е станало?
— Да, бих искал.
— Той се прави на корав, но ще се огъне. Дори ако не го направи, разполагаме с доказателството от балистичния анализ и показанията на Тарек. Виждал съм състави от съдебни заседатели, които осъждат и за по-малко.
Портър стисна ръката му.
— Благодаря още веднъж.
Уотсън го погледна и се намръщи.
— Какво?
— Нищо, малко си блед, това е всичко.
— Ще се оправя. Нуждая се от глътка свеж въздух — отговори Портър. — Да тръгваме.
Той отвори вратата, излезе в оживения коридор и се блъсна в едър детектив, който носеше картонена поставка с четири кафета от "Старбъкс". Горещата течност изпръска и двамата и потече на пода. Уотсън отскочи встрани.
— Мамка му! — изръмжа детективът. — Не гледаш ли къде вървиш?
— Много съжалявам. Аз…
— Изобщо не ми пука. Опитваш се да изпратиш някого в клиника по изгаряния ли?
Той трескаво се залови да чисти петното върху ризата си със салфетка. Портър не беше в по-добро състояние. От ръкава и сакото му капеше кафе и на крачола на панталона му тъмнееше голямо петно. Имаше чувството, че обувката му е пълна с кафе и чорапът му е подгизнал. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади мокра визитна картичка.
— Работя в отдел "Убийства" в Главното управление на полицията. Изпратете ми сметката от химическото чистене и ще я платя.
— О, да, ще я платиш, и още как — отговори мъжът и грабна визитната картичка от ръката му. — Имаш късмет, че няма да те накарам да изтеглиш пари от банкомата още сега и да те изпратя до "Старбъкс" за други кафета. — Той закрачи гневно по коридора, като мърмореше нещо за състоянието на кафето в столовата.