"Уест Белмонт" 314 имаше остъклена фасада и въпреки че повечето прозорци бяха заковани с шперплат, голямата въртяща се врата беше оставена непокрита. Портър я бутна, очаквайки, че ще е заключена, но вратата се завъртя около оста си. Той погледна Маркъс за последен път и влезе вътре. Звуците и миризмите на града бързо се изпариха, заменени от абсолютна тишина и мирис на голи, небоядисани стени. Портър излезе от въртящата се врата и се озова във фоайето на сградата.
Първата му мисъл беше, че няма начин това място да отвори врати до пролетта. Стените бяха от гол бетон и стоманени рамки шейсет сантиметра на метър и двайсет, разпръснати произволно. В последния етап на строителството сигурно щяха да бъдат затворени и да образуват стени и прозорци, но в момента пространството не съдържаше нищо друго освен изчислен хаос. Подът беше осеян с десетки стъпки, отправящи се във всички посоки. От уличните лампи проникваше светлина през големите прозорци зад гърба му и озаряваше помещението, но видимостта бързо намаляваше заедно със залязващото слънце.
Портър приклекна и огледа стъпките. Запали фенерчето и обходи с лъча пода, бавно и равномерно като морски фар, който се плъзга по залив. Всички стъпки, изглежда, бяха оставени от ботуши, с едно изключение. Портър се изправи и тръгна, като се наведе, за да вижда по-добре. Официални мъжки обувки. До тях имаше диря в прахоляка, сякаш беше влачено нещо.
Той проследи стъпките и дирята до задния западен, ъгъл на фоайето и стигна до редица асансьори, общо шест, наредени на задната стена. Портър натисна бутона, но не се случи нищо. Всъщност не очакваше, че ще работят. Електричеството, изглежда, беше прекъснато. Стоманените врати бяха запечатани с червено тиксо и имаше бележка "Опасност! Забранено за автомобили!"
Дирята в праха продължаваше покрай асансьорите и по-нататък във фоайето наляво. Портър зави зад ъгъла и се озова пред врата. Предположи, че е на аварийно стълбище. Върху избелялата зелена боя с яркочервени букви бяха написани думите: "Не виждай зло" На пода в краката му имаше две човешки очи, които се бяха втренчили в него с изнервящо спокойствие.
85
— Миранда, той още ли е в къщата? — повтори Наш, този път по-твърдо.
Очите на икономката бяха зачервени. Тя изплака тихо, поклати глава, повдигна рамене и после бързо кимна.
— Не знам — отговори жената. — Не видях къде отиде.
— Колко време мина, откакто го видя за последен път?
Въпросът, изглежда, я озадачи. Очите й леко се разшириха.
— Аз… не знам.
— Упои ли те?
Тя се втренчи в Наш и се замисли.
— Не знам. Така мисля. Не си спомням да ме е завързвал. Всичко е мъгла в главата ми.
— Има ли някой друг в къщата? — попита детективът.
Икономката си пое дълбоко дъх и погледна към стълбите.
— Госпожа Патриша и господин Талбът са в стаята си. — Очите й се разшириха още повече. — Той се качи там. Спомням си, че тръгна към стълбите.
Наш проследи погледа й. Стълбището едва се забелязваше в сумрака.
— Ами Карнеги?
— Не съм сигурна дали си е вкъщи. Не съм я виждала от сутринта. Може би е в стаята си.
Клеър приклекна до жената, все още насочила погледа и оръжието си към коридора.
— Миранда, нали?
Тя кимна.
— Сега ще те развържа. След това искам да излезеш навън. Ще видиш колата ми, зелена "Хонда". Не е заключена. Качи се и чакай да дойде полицията. Наведи се и се скрий, докато те пристигнат. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?
Миранда кимна.
Клеър бързо развърза кабела около краката й, а Наш освободи ръцете й. Икономката се опита да стане, олюля се и едва не падна. Наш я хвана и й помогна да запази равновесие.
— С каквото и да те е упоил, ще мине известно време, докато организмът ти се изчисти, затова се движи бавно.
— Мисля, че ще повърна — каза Миранда и се подпря на ъгловата масичка. Лицето й беше пепелявосиво.
— Полека — каза й Клеър. — Помощта ще дойде скоро.
Държейки се за стената, жената стигна до входната врата и излезе навън в сгъстяващия се мрак. Когато се скри от погледите им детективите се обърнаха към стълбите и насочиха оръжията си.
86
Портър прокара пръст по боята. Още беше влажна.
Очите бяха сини.
Той искаше да извика името на Емъри, но знаеше, че това няма да помогне, само ще издаде местоположението му. Освен това знаеше, че трябва да прибере очите в пликче за веществени доказателства, но нямаше пликче. Портър се наведе, за да ги разгледа по-отблизо. Бишъп ги беше извадил целите, със зрителния нерв и всичко останало. Не беше лесно да го направиш. Очите се избождаха доста лесно, но се искаше сръчна ръка и подходящи инструменти, за да бръкнеш зад тях и да ги извадиш непокътнати от очната кухина. Изглеждаха изтръгнати наскоро. Кръвта току-що беше започнала да се съсирва и да засъхва.