Гласът беше последван от статично пращене и после настъпи тишина.
— Къде си, Бишъп? — попита той. Гласът му прозвуча по-силно, отколкото се надяваше, и думите отекнаха в бетона.
— Знам, че не си във форма, но я стига. Виждал съм старици с проходилки, които изкачват един етаж по-бързо от теб.
— Да ти го начукам.
— Може би гимнастиката ще ти се отрази добре и ще изгориш малко тлъстини. — Пращене.
Портър забеляза радиопредавателя, когато стигна до площадката. Малка черна "Моторола" с гумирана антена, подпряна в основата на следващия ред стъпала.
Бишъп заговори отново и малкият червен светодиоден екран запулсира с гласа му:
— Какво ще кажеш за едно стихче, за да мине по-бързо времето? Готов ли си за това, Сам?
Портър взе предавателя, от който пак се разнесе гласът на Бишъп:
— Гуси, гуси Гъсоко, накъде да вървя? По стълбите нагоре-надолу и при моята жена ще се прибера. Старец, който не си казваше молитвите, видях. За левия крак го хванах и по стълбите го метнах. Питал ли си се някога за какво е това детско стихче, Сам? Малко е мрачно за деца, но пак им го казваме. Майка ми обичаше да ми го повтаря всеки път, когато се качвахме или слизахме по стълби.
Портър натисна бутона на предавателя и доближи микрофона до устните си.
— Идвам за теб, шибан откаченяк.
— Сам! — възкликна Бишъп. — Ти най-после успя. Тревожех се за теб.
— Къде си, Бишъп?
— Наблизо съм, Сам. Исках да те изчакам. Ти си умният в твоята малка група нещастници. Наложи се малко придумване, но ти схвана. Много се гордея с теб.
— Намерих очите. Жива ли е Емъри?
Бишъп въздъхна.
— Много съжалявам, че нямах време да ги опаковам за теб. Опасявах се, че може да ги намери някой плъх, преди ти да дойдеш тук, и да избяга с вкусна закуска в устата. Нямаше какво повече да направя, но се радвам, че ти дойде пръв.
Портър осъзна, че трябваше да покрие с нещо очите. Не му мина през ума, че може да има плъхове.
— Къде си?
Бишъп се изкикоти.
— О, боя се, че трябва да извървиш още доста път. Изкачването с онази рана сигурно не е лесно. Наистина съжалявам за това. Надявам се, че не съм те ранил много сериозно, но се наложи да импровизирам. Ти и твоите приятели ме принудихте да действам на момента. — Той млъкна за секунда и после добави: — По-добре побързай, Сам. Не ни остава много време. Ранен или не, очакват те много стъпала.
Портър отново започна да се изкачва. Стоенето неподвижен, дори за толкова малко време, скова крака му. Той принуди мускулите си да реагират и стисна зъби, когато изпита болка. С всяка стъпка имаше чувството, че ножът отново се забива в бедрото му и разрязва мускула и тлъстините.
— Дай ми да говоря с нея. Дължиш ми поне това. Искам да се уверя, че тя още е жива.
Отговори му статично пращене, а после от малкия високоговорител отекна гласът на Бишъп:
— Опасявам се, че в момента Емъри не е на разположение.
Детективът зави зад ъгъла на площадката на четвъртия етаж и продължи да върви. Белите му дробове пламтяха.
— Е, приключи ли? — попита Бишъп.
— Какво да приключа?
— Знаеш какво.
— Шибаното ти дневниче ли?
— Не ми се подигравай, Сам. Никога не ми се присмивай. Подигравката също е зло, което не обичам.
Портър избърса потта от челото си с ръкава на хирургичните дрехи.
— Майка ти се е подиграла с теб накрая. Хареса ли ти?
— Тогава си прочел всичко.
— Да, прочетох го.
— Майка ми беше зла вещица, която заслужаваше онова, което й се случи — каза Бишъп.
— Струва ми се, че майка ти е била страхотна курва. Въртяла е всички на малкия си пръст. Знойните мацки винаги са откачени.
— Разбирам какво се опитваш да направиш и няма да проработи, затова веднага престани с хапливите подмятания — отвърна Бишъп.
— И какво, не се ли върнаха? Там ли те оставиха?
От предавателя се разнесе щракане, сякаш Бишъп бързо натискаше бутона за говорене, като нервен тик.
— Спомняш ли си кибрита? Изгорих къщата до основи и хората на Талбът се изпържиха вътре. Реших да използвам бензина, който господата Непознат и Смит изляха. От пожарната извикаха социалните служби и ме закараха в нещо, наречено Рехабилитационен център за деца, лишени от родителски грижи. Прекарах там две седмици, а после ме предадоха на първото ми приемно семейство. Никой не подозираше, че аз съм запалил пожара. Не ми е известно дали майка ми се е върнала за мен.
— Изглежда, тя се е отпратила към залеза с онази жена Картър и не е искала да влачи със себе си досадния си син в тяхната фантазия по подобие на "Телма и Луиз". Никога не са възнамерявали да те вземат с тях.