— Къде си, да ти го начукам?
— Забравих да ти кажа коя стана госпожа Картър в новия си живот.
— Какво?
— Лиза Картър умря в същия ден като баща ми, но възкръсна, с чисто нова самоличност, която да съответства на новия й живот. Искаш ли да знаеш новото й име? Мисля, че ще го познаеш.
Портър чуваше гласа на Бишъп не само от пращящия предавател, но и отнякъде другаде. Реалният му глас отекваше като ехо някъде наблизо. Детективът обаче не можеше да определи къде е източникът. Ушите му все още кънтяха. Около асансьорите имаше четири отворени входа, по два от всяка страна. Свещите около бюрото не позволяваха да се види в мрака отвъд. Портър усещаше очите на Бишъп, които го гледаха.
— Не искаш ли да знаеш коя стана госпожа Картър след онзи ден в дома ни?
Портър тръгна към първия отворен вход, вдигнал бухалката, готов да замахне.
— Недей.
Той се вцепени.
Сянката в отсрещната страна на помещението се раздвижи. От мрака се появи Ансън Бишъп, който буташе Артър Талбът на канцеларски стол с колелца. Ръцете, краката и торсът на Талбът бяха залепени с тиксо за стола. На очите му имаше грубовата превръзка и от устата му капеше кръв. Ансън Бишъп стоеше зад него, опрял нож в гърлото му.
— Здравей, Сам.
Портър се приближи предпазливо, оглеждайки помещението.
— Къде е тя?
— Имаш ли пистолет, Сам? Ако имаш, ще те помоля да го оставиш в коридора.
— Нося само това. — Портър вдигна бухалката.
— Може да я задържиш, ако ще се чувстваш по-добре. Но спри там. Не е необходимо да идваш по-наблизо.
Талбът издаде плачливо стенание и главата му клюмна настрана.
Портър чу сирени в далечината.
— Позволи ми да го закарам в болница. Не е нужно да умира.
— Всички ще умрем, Сам. Само че някои са по-добри в това отношение от други. Не е ли така, Арти?
Бишъп натисна ножа в гърлото на Талбът, откъдето се появи тънка струйка кръв. Талбът не реагира. Сигурно беше в шок. Бишъп отново погледна Портър и се намръщи.
— Трябва да отидеш да прегледат крака ти. Всичките онези стъпала може би не бяха добра идея.
Портър погледна надолу и видя, че целият крачол на панталона му е подгизнал от кръв. Шевовете явно се бяха разкъсали. Той притисна ръка до раната и през пръстите му се процеди кръв. Зави му се свят. Бухалката се изплъзна от лявата му ръка и падна на пода.
— Нищо ми няма.
— Ти си добър детектив, Сам. Би трябвало да го знаеш. Знаех си, че ще разгадаеш ребуса. И винаги поставяше другите преди себе си. Това е достойно за възхищение. Нещо, което не се среща напоследък, вече не.
Портър си пое дълбоко дъх и положи усилия да остане прав, без да обръща внимание на снежинките, които затанцуваха пред очите му. Сирените се приближаваха.
— Скоро ще дойдат. Все още имаш време да постъпиш правилно. Кажи ми къде е Емъри и пусни Талбът. Избягай. Не мога да те гоня в това състояние.
Бишъп доближи стола с колелца до първата отворена асансьорна шахта. На устните му играеше усмивка.
— Да го пусна ли?
— Не! Недей! — Портър се втурна към него.
Бишъп вдигна ръката си с ножа и го насочи към детектива.
— Спри! Не се приближавай!
Портър застана неподвижно.
Кръвта на Талбът капеше от върха на острието и се стичаше по ръката му. Столът беше на не повече от метър и половина от шахтата, спускаща се единайсет етажа надолу плюс сутерените. Портър се опита да пресметне височината, но съзнанието му беше замъглено. Трийсет метра? Трийсет и седем? Не беше сигурен. Всъщност нямаше значение. Беше достатъчно високо.
— За Емъри разбирам, но защо искаш да защитиш този боклук? Скоро ще видиш файловете, Сам. Сигурен съм, че Клеър и момчетата вече са ги намерили. Този човек има пръст във всяка мръсна сделка, която се е осъществявала в града от трийсет години. Всички убийства и корупцията, които ти живееш, за да предотвратиш, той живее, за да ги създава. Колко души са умрели заради него? Колко още ще умрат, за да може Талбът да пълни джобовете си?
Отвън се чу равномерното тракане на перки на приближаващ се хеликоптер, който се снишаваше над покрива. Бишъп също го чу и бързо стрелна очи към тавана и после отново към Портър.
— Струва ми се, че приятелите ти вече пристигнаха.
— Те идват от покрива, а специалните части сигурно вече изкачват стълбите. Времето ти изтича, Бишъп. Играта свърши. — Зрението на Портър се замъгли за секунда и краката му се огънаха. Той положи усилия да остане прав.
— Дръпни се от Талбът и падни на колене.
Бишъп бавно завъртя стола в кръг.
— Този свят ще бъде по-добро място без него, не мислиш ли? Това би искал татко.