— По какъв начин е свързан партньорът на Кърби? — попита Портър, за да отвлече вниманието му. — Мъжът, който е застрелял баща ти.
— Какво?
— Кърби е планирал да избяга с майка ти и онази госпожа Картър, но другият мъж? Онзи, когото ти наричаш господин Непознат? — На Портър му беше трудно да стои прав. Тялото му натежа. Доспа му се. Трябваше обаче да кара Бишъп да говори, достатъчно дълго, докато дойдат подкрепленията. Достатъчно дълго…
— Името му беше Фелтън Бригс. Работеше за нашия приятел тук — отвърна Бишъп и отново завъртя стола с Талбът. — Мисля, че беше специалист по охраната. Попитах Арти за него, но той не пожела да ми отговори, само бръщолевеше за очите си. "Не виждам! Не виждам!" Дрън-дрън. Накрая се наложи да го накарам да млъкне. Трябваше да видиш това.
— Замесен ли беше Бригс?
— Докато не застреля баща ми, той вероятно беше единственият невинен човек в дома ни в онзи ден. Само си вършеше работата. Нямаше представа, че Кърби е замесен и със сигурност не знаеше, че Кърби смята да го убие.
Тялото на Талбът рязко потрепери на стола и главата му се отпусна назад. Пръстите му се разпериха в странна форма, сякаш всеки мускул в тялото му започна да се гърчи конвулсивно.
— Той изпада в шок. Трябва да ми позволиш да го закарам в болница — каза Портър.
Бишъп се усмихна.
— Приятелите ти ще дойдат скоро. Но се тревожа за теб. Добре ли си? Изглеждаш ужасно блед, Сам.
Портър не беше добре. Виждаше двоен образа на Бишъп и ръцете му бяха вцепенени. Искаше да протегне ръка, да вземе бейзболната бухалка, да се нахвърли върху Бишъп, да го пребие до безсъзнание и да превърне главата му в купчина кървава пихтия, но в момента трябваше да се съсредоточи да стои на краката си и да не припадне.
— Какво е новото име на госпожа Картър?
Лицето на Бишъп засия.
— А, да! В цялото вълнение за малко да забравя. Благодаря ти, че ми напомни, Сам.
Талбът се беше отпуснал неподвижно. Портър не можеше да разбере дали той диша.
— Майка ми смени името си на Емили Джерард — продължи Бишъп. — Отне ми няколко години, докато го науча. За жалост мисля, че тази самоличност престана да съществува или пък тя е измислила как да живее анонимно. Опитах се да я издиря, но името така и не се появи. Никакви данни за кредитни карти или за продажби на земи, нищо. Мисля, че никога не го е използвала. Госпожа Картър обаче използва новата си самоличност. Дори не се опитва да се скрие. Името сигурно ти е познато. Чувал си го през последните няколко дни. Госпожа Картър се прекръсти на Катрина Конърс.
Мозъкът на Портър беше замъглен. Все още можеше да разсъждава, но мислите му се движеха бавно, тежки като меласа. Той позна името, знаеше го, но не се сещаше на кого е. И после…
— Майката на Емъри?
Лицето на Бишъп се разтегли в широко ухилване. Той завъртя като пумпал стола с Талбът.
— Ти ме помоли да събера информация за нея в командния център и аз отчаяно исках да ти кажа какво вече знам, но така нямаше да е забавно.
— А как?
— Саймън Картър беше прехвърлил над четиринайсет милиона в офшорни сметки и знам, че майка ми и тя са живели с тези пари известно време. Купували са обаче и недвижими имоти, много. Катрина Конърс е знаела, че един ден Талбът ще поиска тези имоти. Когато най-после той се обръща към нея по финансов въпрос за един парцел със складове на брега, тя го прелъстява. Резултатът е Емъри. На първия рожден ден на Емъри майка й прехвърля всичката си собственост на името на дъщеря си и после казва на Талбът коя е всъщност. Освен това му казва, че в нея са всички документи, които съпругът й е откраднал преди години и че ще ги даде на медиите, ако Талбът не се съгласи да припише всичките си законни холдинги на Емъри, когато Катрина умре. И скоро след това той променя завещанието си.
— Как научи всичко това? Написал си, че не знаеш къде са отишли майка ти и госпожа Картър.
— Гюнтер Хърбърт беше много отзивчив и словоохотлив — отговори Бишъп. — Побъбрихме си чудесно преди една седмица.
— Главният изпълнителен директор на Талбът?
— Да.
— Тогава ако Талбът умре…
— Емъри наследява милиарди и цялата престъпна дейност, с която той е свързан, ще рухне.
Портър погледна Талбът, който отново мърдаше. Главата му клюмаше ту наляво, ту надясно и от гърлото му се надигна дълбоко, дрезгаво стенание.
— Не можеш да го убиеш.
— Така ли? — попита Бишъп и бутна стола.
Талбът се плъзна по пода към отворената асансьорна шахта в отсрещния ляв край и Портър се хвърли към търкалящия се стол, напрягайки всеки грам сила, останал в краката му. Строполи се тежко върху бетона, плъзна се и протегна ръце. Пръстите му докоснаха студената стомана и се вкопчиха в едното колело, което се търкаляше към ръба. Задържа се за секунда, а после колелото хлътна надолу и изчезна в мрака. Портър чу трясък, когато Талбът падна някъде далеч долу, последван от писък. Приглушен, немощен писък на момиче, който се разнесе от следващата асансьорна шахта, тази в средата на помещението, само на няколко крачки от Портър. Емъри.