Уотсън почука с пръст по дъската.
— Той ескалира. Вижте датите.
— Ескалираше — поправи го Наш. — Дните му на убийства свършиха.
— Правилно, ескалирал е. Една жертва на година до петата жертва, Барбара Макинли, а после на всеки шест-седем месеца. — Уотсън посочи снимката на Барбара Макинли. — Тя е единствената русокоса. Всички други са брюнетки. Това има ли някакво значение?
Портър прокара пръсти през косата си.
— Не мисля. Той наказва семействата за престъпленията им с тези убийства. Смятам, че самите жертви не са го интересували.
— Всички останали момичета си приличат на външен вид. Хубави, с дълги кестеняви коси, горе-долу на една възраст. Убиецът, изглежда, е имал предпочитан тип жени. Всички освен Барбара, единствената блондинка. Тя е аномалия. — Уотсън замълча за секунда и след това попита: — Някое от момичетата било ли е сексуално нападнато?
Клеър поклати глава.
— Нито едно.
— А някоя има ли брат?
— Мелиса Люмакс, Сюзан Деворо и Кали Тремъл имат по един брат, а Алисън Крамър има двама — отговори Клеър. — Разговарях с тях, когато разпитвах семействата.
Уотсън кимна, докато трескаво разсъждаваше:
— Ако допуснем, че половината от тези семейства имат най-малко един син и че убиецът е отвличал децата им произволно, би трябвало да има една-две жертви от мъжки пол. Това не се е случило, затова има причина той да предпочита дъщерите пред синовете, но не знаем защо.
Портър се прокашля.
— Честно казано, не знам дали това вече има значение. Не е необходимо да се тревожим за бъдещи жертви на У4М. Както каза Наш, той приключи с убийствата. Трябва да се съсредоточим върху последното отвличане.
Уотсън се върна на стола си.
— Съжалявам. Понякога умът ми започва да броди по тези пътеки и изгубвам фокус.
— Съвсем не. Затова те поканихме да се включиш в екипа ни. Ти си свеж поглед върху стари улики и информация.
— Е, да — рече Уотсън.
Портър взе син маркер и написа ЕМЪРИ КОНЪРС с големи букви най-отгоре на третата дъска.
— И така, какво знаем за жертвата?
— Според служителите на рецепцията на жилищната сграда тя е излязла да тича в парка малко след шест вечерта — отговори Клеър. — Това е нещо обичайно за нея. Тича почти всеки ден, обикновено вечер. Никой не я е видял да се връща.
— Някой знаеше ли къде е обичала да тича? — попита Наш.
Клеър поклати глава.
— Виждали са я само да влиза и излиза.
— Аз може би ще отговоря на този въпрос — рече Клоз, който тракаше по клавиатурата на лаптопа си "МакБук Еър". — Носела е "Фитбит Оърдж".
— Какво?
— Часовник, който следи сърдечния ти ритъм, изгорените калории и изминатото разстояние. Намерих програма, инсталирана на компютъра й, която е записала всички данни, и сега получавам достъп до информацията.
— Някакъв шанс джипиесът още да е активен?
Клоз поклати глава.
— Не става така. Часовникът записва данните на джипиеса, докато го носиш, и след това се синхронизира с облака с приложението на телефона или чрез интерфейса на компютър. Тя го е свързала с телефона си, който също няма сигнал, но мисля, че знам къде е бягала. — Той обърна лаптопа си така, че другите да видят екрана, който показваше карта. Имаше синя пунктирана линия, която започваше от Флеър Тауър и продължаваше по Западна Ери улица към реката. На брега дирята ограждаше голямо зелено пространство. — Открих един и същ маршрут почти всеки ден. — Клоз почука с пръст по екрана. — Това е парк "А. Монтгомъри Уорд".
Портър се наведе по-близо до екрана. Зрението му се скапваше.
— Клеър, ако искаш да провериш, когато приключим тук?
— Ще го направя, шефе.
Той отново се обърна към Клоз:
— Откри ли нещо в компютъра й?
Клоз обърна лаптопа към себе си и затрака по клавиатурата.
— Ти ми даде възможността законно да претърся твърдия диск на красива тийнейджърка. Не е нужно да казвам, че го прегледах.
Клеър сбърчи нос.
— Шибан извратеняк.
Клоз се усмихна самодоволно.
— Гордея се е моята извратеност, мила моя. Един ден ще ми благодариш. — Той се вгледа в екрана за момент.
— Гаджето на Емъри се казва Тайлър Мейдърс. Той учи в гимназия "Уотни Вейл". И… — Всички мобилни телефони в стаята изпиукаха едновременно. — Изпратих ви скорошна снимка, номера на мобилния му телефон и домашния му адрес. Двамата са влюбени от един месец. Тя мисли, че са нещо изключително.
— А не са ли? — попита Портър.
Клоз се ухили дяволито.
— Може да съм надзърнал в личните му съобщения във фейсбук и нашето момче си пада малко играч.