Баща ми се върна с питието си, седна и затъкна кърпа за хранене в яката на ризата си.
— Е, какво прави днес, приятел? — попита ме той.
Погледнах мама. Тя беше заета да реже хляб. Господин Картър не беше в кухнята, нито в някоя от спалните или в дневната. Иначе баща ми щеше да го види. Той обаче не си беше тръгнал. Знаех го.
— Ами, мотах се насам-натам. Нищо особено — отговорих.
Майка ми остави хляба на масата и седна. Загреба яхния с черпака и напълни чинията ми догоре.
— Големи порции за всички! — засия тя.
Втренчих се в яхнията.
Татко се усмихна на мама.
— Ами ти? Как мина денят ти?
Майка ми му сипа яхния колкото на мен.
— О, нещата тук бяха много спокойни. Няма нищо интересно за разказване.
Отново се вторачих в яхнията.
Господин Картър го нямаше никъде.
Майка ми не беше… Не би могла. Нали?
Посегнах към лъжицата си и стомахът ми се преобърна. Имах чувството, че ще повърна, като избълвам невиждано количество. Опитах се да не вдишвам мириса на месо, който се разнасяше от чинията ми, подправките и другите съставки. Яхнията наистина ухаеше чудесно и тази мисъл накара повръщането да се покатери малко по-близо до гърлото ми.
Наблюдавах как баща ми загреба пълна лъжица, пъхна я в устата си и задъвка с наслада. Майка ми ни гледаше, но и тя изяде една лъжица, много по-внимателно от татко. Усмихна се и после избърса ъгълчетата на устата си с кърпата за хранене.
— Харесва ли ти? — попита тя. — Изпробвах нова рецепта.
Бях втрещен.
Баща ми кимна доволно.
— Това може би е най-хубавата яхния с говеждо месо, която си правила. Ти си кулинарна магьосница, скъпа моя.
— Може ли да ме извините? — попитах. Стомахът ми се свиваше.
Мама и татко се обърнаха към мен, докато дъвчеха горкия господин…
От мазето се чу тихо стенание.
Баща ми и аз се обърнахме по посока на звука. Майка ми не помръдна. Продължи да се храни, втренчила очи в чинията си.
— Какво беше…
И после се чу пак, този път непогрешимо стенание на мъж долу.
Татко стана.
— Чу се от мазето.
— Трябва да довършиш вечерята си, мили.
Баща ми бавно тръгна към вратата, която водеше към мазето.
— Какво става? Кой е там?
— Яхнията ти ще изстине. Никой не обича студена яхния.
Скочих и застанах зад татко, който протегна ръка към валчестата дръжка на вратата и превъртя протрития месинг.
Не исках да слизам в мазето. Стълбите бяха стръмни и скърцаха и под най-малката тежест. Стените бяха влажни и мръсни. Таванът беше убежище на повече паяци, отколкото гората зад къщата ни. Осветлението се състоеше само от една гола електрическа крушка, окачена в средата на помещението. Все се страхувах, че ще угасне, докато съм там долу. Ако това се случеше, нямаше как да избягам. Щях да остана затворен там завинаги и паяците щяха да се спуснах върху мен един по един.
В мазето живееха чудовища.
Баща ми отвори вратата и запали лампата. Крушката озари с жълтеникава светлина основата на дългото стълбище. Пак се разнесе стенание. Този път по-силно и по-настойчиво.
— Стой тук, шампионе.
Увих ръце около него и поклатих глава.
— Не слизай там долу, татко.
Той смъкна ръцете ми.
— Стой тук горе с майка си.
Мама все още седеше до масата за хранене и си тананикаше някаква мелодия. Мисля, че беше песен на Ричи Валънс.
Баща ми тръгна надолу по стълбите. Беше ги преполовил, когато реших да го последвам.
20
Клеър стоеше пред голяма скулптура от неръждаема стомана в парк "А. Монтгомъри Уорд". Според месинговата табелка паметникът се наричаше мемориална площадка. Тя го беше виждала няколко пъти от разстояние, докато караше по Ери Стрийт, но сега, когато стоеше толкова близо, трябваше да признае, че няма абсолютно никаква представа какво представлява купчината метал. Имаше такъв вид, сякаш Годзила е излапала инвентара на магазин за уреди от неръждаема стомана и после го е изакала насред чистия парк.