Наш подсвирна.
— Еха, готино фенерче! Мисля, че ние, ченгетата трябва да искаме нови пистолети всяка Коледа, а вие — фенерчета. Струва ми се напълно логично.
— Откри ли нещо? — попита Портър.
Уотсън се наведе по-близо.
— Виждам само едни отпечатъци, вероятно на Бъроу. Ще ми трябва проба, за да ги сравня и да я изключа. И виж гръбчето. — Той посочи ръба на учебника. — Няма нито една гънка. Бих казал, че този учебник не е използван. В забележително добро състояние е.
— Не искам да прозвучи като конспиративна теория, но мислите ли, че може да е зареден?
Портър се намръщи.
— Зареден?
— Да, с бомба или нещо друго. Може би е изтърбушен?
Уотсън понечи да разгърне учебника.
— Не, недей… — извика Наш и отстъпи към стената.
Учебникът тупна на бюрото. Наш затвори очи.
Портър прочете първата страница.
— Само учебник. Няма бум.
— Ще пийна вода — рече Наш и тръгна по коридора към кухнята.
Портър прелисти страниците. Уотсън беше прав. За издание, публикувано за последен път през 1987 година, учебникът изглеждаше нов. Лъскавите страници бяха залепнали една за друга и от тях се разнасяше мирис на "нова книга", който навя спомени за часовете по английски в трети клас — единственият път, когато Портър получи нов учебник.
— Ако У4М го е оставил тук, какво мислиш, че означава?
Уотсън въздъхна.
— Не знам. Оставял ли е улика някога?
— Нито една.
— Той очевидно се опитва да ни каже нещо. Защо иначе би си направил труда?
— Откъде мислиш, че го е взел?
Уотсън прелисти страниците.
— В града има доста антикварни книжарници, но не знам някоя да продава учебници.
— Кой би искал стар учебник по математика?
— Някой учител по математика?
— Мислиш ли, че учебникът е дошъл от някое училище?
Уотсън се замисли за момент и след това поклати глава.
— Ако се е разпространявал в училищната система, нямаше да е в такова състояние. Учебниците не остават непокътнати. Използват ги и ги окъсват.
— Добре. Ами доставчик?
Уотсън прелисти обратно страниците към началото. Прочете бързо някакъв текст на втората страница, почука с пръст по него и после завъртя учебника, за да го види Портър.
— Отпечатан е тук, в Чикаго. Адресът е на по-малко от пет километра от тук — във Фултън.
Портър се намръщи.
— Ти ли прегъна тази страница?
— Не, детектив.
Ъгълчето на страницата беше прегънато съвсем леко, едва забележимо. У4М искаше да намерят това.
Портър извади телефона си, обади се на Клоз, прочете му адреса и след минута затвори.
— Адресът е на склад, който трябва да бъде разрушен вдругиден.
Портър и Наш разбраха значението. Убиецът "Четирите маймуни" беше оставил трупа на третата си жертва, Мелиса Люмакс, под мушама в средата на изоставен склад, който също предстоеше да бъде съборен. Складът също беше в района на река Фулгън.
31
Не си спомням да съм заспивал, но сигурно съм задрямал в определен момент, защото се събудих в леглото си, облечен с най-хубавата си пижама и със страшно главоболие, пулсиращо в слепоочията. Утринното слънце проникваше през щорите и пареше очите ми толкова ожесточено, та си помислих, че светлината ще ме ослепи.
Снощи татко ми се скара, че съм пил, и аз се опитах да му обясня защо съм го направил, но той не искаше да слуша. Или пък може би ме чу. Голяма част от вечерта представляваше размазано петно в паметта ми.
Отметнах одеялата и провесих крака на пода. Въпреки че го направих много внимателно, сблъсъкът с пода се разпространи в тялото ми и се стрелна право към главата ми. Помислех си да легна отново под топлите завивки и да спя може би година и нещо, но знаех, че ако не стана скоро, родителите ми със сигурност ще влязат да ме потърсят. В нашата къща, ако не си на масата за закуска до девет, обслужването приключва и ще се озовеш пред хладилника с празна чиния и къркорещ корем. Майка ми го заключваше. Точно в девет тя затваряше хладилника и слагаше на вратата лъскав нов катинар "Стенли". Хладилникът оставаше заключен до обяд и процедурата се повтаряше до вечерята. Можех да постя до обяд, но нещо ми подсказваше, че малко храна в корема ми ще ми помогне с остатъчното въздействие на пиянството от предишната нощ и вероятно ще ме оправи за остатъка от деня.
Дрехите ми от вчера бяха захвърлени на купчина в краката ми и се наканих да го облека, когато долових миризма на повърнато, разнасяща се от тениската ми. Не си спомнях да съм повръщал, но нямах причина да мисля, че мръсотията е дошла от някой друг. Защо някой би повърнал в стаята ми? Мисълта беше безумна. Не, по всяка вероятност ми беше станало лошо. Бърбънът очевидно беше почувствал необходимост да напусне малките ми помещения през входната рампа.