Огледах стаята. Още не бях виждал майка ми тази сутрин.
— Тя е долу при нашата гостенка — рече баща ми, който понякога сякаш четеше мислите ми.
Чудех се дали госпожа Картър все още е жива, и честно казано, фактът, че е така, ме изненада. Въпреки че не бяха в много ясно съзнание снощи, майка ми и баща ми обикновено бяха внимателни, когато ставаше въпрос за недискретността им. Те не оставяха нищо недовършено.
— Ще остане ли при нас госпожа Картър за известно време?
Татко се замисли.
— Да, шампионе, мисля, че ще остане. Виж, не можем да обвиняваме госпожа Картър за постъпките на съпруга й, но тя сигурно е направила нещо, за да го накара да изпадне в такава ярост. Ако не беше така, той нямаше да дойде тук и да заплашва майка ти, и тя нямаше да се озове в онова трудно положение. Нямаше да се наложи майка ти да го нарани. Господин Картър вероятно щеше да седи на верандата си в момента и да се наслаждава на летния ветрец заедно с красивата си съпруга и майка ти нямаше да прекарва сутринта на колене, за да изтърка всички гадости от пода на мазето. — Той поклати глава и се засмя. — Много кръв изтече от онзи човек, нали?
Не можах да не се съглася. И аз се усмихнах.
Баща ми прокара пръсти през косата си.
— А сега въпросът е какво е направила госпожа Картър, че да разстрои съпруга си толкова много? Видял ли е нещо? А ти видя ли нещо, шампионе?
Той изрече думите толкова бързо, че ме свари неподготвен.
Дъхът секна в гърлото ми и когато се опитах да говоря, от устата ми не излезе нищо. Поклатих глава и най-после казах:
— Не мисля, татко.
Баща ми присви очи.
— Не мислиш?
Не отговорих. Езикът ми сякаш се беше подул в устата и спираше думите, които искаха да излязат. Татко се втренчи напрегнато в мен. В погледа му нямаше гняв, но той разчиташе всяко мигане на очите ми и всяко потрепване на носа ми. Не отместих поглед, защото баща ми сигурно щеше да изтълкува това като за предстоящи лъжи.
— Искам да кажа, че не мисля, че е видял нещо, татко. Аз определено не видях.
Той наклони глава настрана и дълго ме гледа. Накрая се усмихна и ме потупа по ръката.
— Е, истината скоро ще излезе наяве. Винаги става така и тогава ще се справя със ситуацията много бързо. Засега обаче слънцето грее и въздухът трепти, и не възнамерявам да губя времето си в такъв великолепен летен ден.
Пресегнах се и взех препечена филия. Вече не беше гореща, но беше хубаво да сложа нещо в стомаха си.
— Как е главата ти?
Осъзнах, че главоболието ми почти е преминало. Чувствах само глухо пулсиране зад лявото око. И леко гадене.
— Много по-добре!
Баща ми протегна ръка и разроши косата ми.
— Ето, готово. Хапни нещо. Когато приключиш, искам да занесеш чиния долу на нашата гостенка. Може би и чаша портокалов сок. Предполагам, че апетитът й се е изострил. Аз ще се разходя до дома на семейство Картър и ще пооправя. Мисля да събера малко багаж в една чанта. Най-добре е да изглежда така, сякаш те са заминали на малко пътешествие, в случай че някой реши да провери как са.
— Може би трябва да преместиш колата им — предложих, гризейки препечената филия.
Той отново разроши косата ми.
— Ти наистина си цял бащичко, нали?
Ухилих се.
32
Музиката спря.
Ей така изведнъж, както беше започнала.
В един момент "Свиден дом Алабама" блъскаше главата й с ожесточеността на капак на прозорец по време на ураган, а после нищо.
В стаята обаче не настъпи тишина. Силен звън замени музиката и въпреки че Емъри знаеше, че звукът съществува само в главата й, шумът сякаш гърмеше от огромен високоговорител. Тонът не се засилваше, нито намаляваше, а оставаше с постоянна сила.
Бучене в ушите.
Преди три години госпожица Бъроу я беше научила на всичко за опасностите от силния шум, преди да я изпрати на първия й концерт на "Манекенът на Джак" в "Метро". Тя искаше да я уплаши и припомняйки си случая, Емъри съзнаваше, че това беше очевидно. Госпожица Бъроу й каза колко лесно продължителното въздействие на силна музика може да доведе до трайни проблеми, особено в затворена среда. Нещо от сорта, че мъничките косъмчета в ушите се увреждат като оръфани жички и карат съзнанието да възприема звук, който не съществува. През повечето време състоянието беше временно.