Но къде?
Емъри беше обиколила стаята, когато се свести. Провери всяка стена. Беше боса и ако някъде имаше вода, тя щеше да я открие, нали?
Гърлото я заболя при мисълта за вода.
Може би чуваш вода, защото си жадна, скъпа. Съзнанието е странно нещо. Мисля, че ако искаше да имаш вода, той щеше да ти даде.
Емъри затвори очи и се заслуша по-напрегнато. Знаеше, че е глупаво, защото и без това не виждаше нищо, но затварянето на очите някак й помогна. Звуците станаха малко по-силни и ясни.
Кап… кап… кап…
Тя наклони глава настрана, със здравото си ухо нагоре, и започна леко да я обръща по посока на звука, докато стана най-силен. Когато отново намаля, Емъри спря и бавно се обърна.
Капенето се чуваше вляво от нея.
Тя се смъкна от количката и стъпи на леденостудения бетон. Кожата й настръхна и Емъри уви лявата си ръка около себе си в опит да се стопли, а с дясната задърпа количката.
Не забравяй за плъховете, скъпа. Тези мъничета вероятно припкат около теб в момента. Сигурно отдавна са намерили водата и искат вечеря, която да прокарат с нея, парченце момичешко месце. Ако аз бях плъх, вероятно щях да се настаня до водата. И бих я пазила с цената на живота си.
Емъри пристъпи крачка напред и после още една, влачейки количката след себе си.
Не искаше да се отдалечава от стената. Стената я успокояваше като голямо безопасно одеяло, но тя се пусна от нея. Остави я зад себе си и пристъпи още една крачка. По-скоро тътреше крака. Без да знае какво има пред нея, не можеше да си позволи повече.
Ами ако той е разпръснал стъкла? Или ръждясали гвоздеи? Ами ако има дупка в пода? Ако паднеш и счупиш крака си, ще си навлечеш всевъзможни неприятности — много по-лоши от сегашното ти трудно положение, това е сигурно. Между другото, не искам да те тормозя, но имам чувството, че си заслужава да го спомена. Разбра ли кой спря музиката? Защото ако той е наблизо, тогава да пиеш вода не би трябвало да е твоят приоритет номер едно в момента.
— Ако той смята да ме нарани, ще ме нарани — троснато отвърна Емъри. — Няма да седя със скръстени ръце и да го чакам да действа.
Тя затътри крака напред. Пръстите й се вцепеняваха с всяка стъпка.
Бетонът ли ставаше по-студен?
— Той няма да ме остави да умра, докато не приключи с мен. По новините казаха, че държал живи момичетата най-малко една седмица, преди да ги убие. Все още се нуждае от мен.
Предполагам, че в това има нещо вярно, но той може да ти направи куп неприятни неща, които няма да те убият. Вече взе ухото ти. Знаеш, че следват очите ти. Но ще бъде ли толкова лошо това? В момента не виждаш нищо, нали? Честно казано, на твое място бих се тревожила повече, че ще загубя езика си. Винаги можеш да се движиш пипнешком в мрака, но да загубиш способността си да говориш? О, Боже, това би било гадно. Ти винаги си обичала да говориш.
Емъри се заслуша. Сега беше близо, само още няколко крачки в най-добрия случай. Върху пръстите на краката й изтърча плъх и тя изпищя, и едва не падна по гръб на носилката.
Започна да си поема дълбоко дъх. Трябваше да запази спокойствие. Върху пръстите на краката й отново изприпка плъх. Този път, когато изпищя, гласът й беше силен, не го сдържа, въпреки че гърлото й беше пресъхнало. Имаше чувството, че е повърнала стъкла, и искаше да спре, но писъкът излезе — силен и пронизителен. Вече не ставаше дума за плъха, нито че беше отвлечена и затворена в това място, а за баща й и хората около нея, за отчаянието, че учи вкъщи и че има малко приятели в живота си. Болката в ухото й, сковаността на краката й и уязвимостта, че е гола на неизвестно място. За непознатите очи, които я наблюдаваха. За мъжа, който я отвлече и който можеше да е на километри или на сантиметри от нея, потънал в мрака. За майка й, която почина и я остави да изстрада сама всичко това.
Когато най-после млъкна, гърлото й пламтеше, сякаш беше преглътнала горещо олово и ръждясало острие беше изстъргало остатъците, но й беше все едно. Писъкът прочисти съзнанието й. Нуждаеше се от яснота. Трябваше да мисли.
Кънтенето в ушите й беше преминало.
Емъри се заслуша със здравото си ухо и на фона на прииждащата кръв, която пулсираше в другото.
Кап.
Отляво се чу тихо драскане на нокти върху бетон. Мънички нокти. Ровещи.
"Не им обръщай внимание" — каза си тя.
Положи усилия и продължи напред, пристъпвайки бавно, стъпка по стъпка. И после…
Кракът й се удари в нещо. Повърхност, която изглеждаше по-студена от бетона. И влажна. Емъри коленичи непохватно да я докосне. Дясната й ръка придърпа количката.
Метална плоскост? Да, това беше, доста голяма метална плоскост. Емъри проследи ръба и изчисли, че плоскостта е широка около един метър. На всеки десетина сантиметра бяха забити болтове, които я прикрепяха към бетона.