— Да, майко.
Гледах я, докато тя се качи по стълбите. Острото ми обоняние долови мириса на смесица от влажен бакър и белина във въздуха.
Съзрях госпожа Картър миг преди тя да ме забележи. Майка ми (или вероятно баща ми) бяха оковали с белезници лявата й ръка за същата водопроводна тръба, за която беше закачен съпругът й само допреди няколко часа. Вместо да седи на пода, госпожа Картър беше настанена на старото походно легло на баща ми. Дясната й ръка беше окована за другата му страна. Веднъж татко ми каза, че донесъл походното легло от войната. Разнебитената вехтория, изглежда, беше свидетел на много сражения в отдавна отминали дни. Дебелият брезент беше протрит и изпокъсан и в избелелия зелен плат имаше няколко дупки. Металните крака, които несъмнено са блестели, когато са били нови, сега бяха потъмнели и покрити с ръжда. Рамката изскърца под тежестта й, когато госпожа Картър леко се премести вляво. Тя лежеше. Не можах да определя дали за удобство или по необходимост. Осветлението беше слабо. Майка ми беше угасила всички електрически крушки с изключение на една, която висеше гола на жица в средата на мазето. Въпреки че въздухът беше неподвижен, лампата леко се поклащаше и хвърляше плътни, танцуващи отблясъци по стените и пода.
Майка ми (или баща ми) предвидливо бяха сложили госпожа Картър от дясната страна на водопроводната тръба, оставяйки свободно пространството отляво, което по-рано беше заемал господин Картър. Яркочервената кръв, която се лееше свободно снощи, я нямаше, заменена от тъмно петно върху бетона. Майка ми сигурно я беше изтъркала със същия ентусиазъм, с който я беше проляла, но кръвта беше упорита любовница и не отпускаше хватката си, щом веднъж увиеше кривите си ръце около нещо, което харесваше. Постарах се да не забравя да предложа на майка да използва котешки изпражнения. Те не само че бяха абсорбент, но и замаскираха миризмата. Не можах да не се запитам дали госпожа Картър е разпознала мириса на кръвта и потта на съпруга си.
Едва не изпуснах подноса, когато тя се надигна и се втренчи в мен. Очите й бяха кръвясали и огромни. Госпожа Картър извика нещо, но устата й беше запушена, и не разбрах какво каза.
— Добро утро, госпожо Картър. Желаете ли закуска?
Тя се помъчи да си поеме дъх през кърпата в устата й. Носът й несъмнено беше запушен от толкова много плач, но аз се опитах да не мисля за това. Въпреки че беше преживяла една от не най-приятните си нощи, госпожа Картър пак беше доста хубава. Охлузванията и дясното й око бяха потъмнели. Лявото изглеждаше по-добре. Не беше съвсем нормално, но вече не беше подуто както преди няколко часа.
Оставих подноса в края на походното легло. Замислих се за главоболието, което ме беше посрещнало тази сутрин, и предположих, че по всяка вероятност нейното главоболие е по-лошо. Освен че я бяха пребили от бой, тя изпи много повече бърбън от мен и макар че, изглежда, имаше опит с алкохола, сериозно се съмнявах, че се е измъкнала без махмурлук.
— Искате ли малко клин?
Госпожа Картър ме погледна озадачено и аз осъзнах грешката си.
— Съжалявам. Малко "клин, клин избива"?
Тя продължи да ме гледа втрещено, леко наклонила глава наляво. Поне не пищеше.
— За главоболието ви? Татко има бърбън горе и една малка глътка извърши чудеса за мен. Знам, че е рано, но няма причина да прекарвате деня в болка.
Госпожа Картър бавно поклати глава, приковала поглед в мен.
Кимнах към подноса.
— Оставени сами, баща ми и аз не сме най-добрите готвачи. Може би утре майка ми ще сготви нещо. Сигурен съм, че ще бъде някакво лакомство. Ще ядете ли?
Тя кимна и се опита да седне в по-удобна поза. Белезниците дръпнаха лявата й китка. Госпожа Картър ме стрелна с гневен поглед и каза нещо зад кърпата в устата си.
Пристъпих по-близо до нея.
— Ако махна кърпата, обещавате ли да не пищите? Не бих ви обвинил, ако го направите, но ще бъде безполезно. Честно казано, писъците никога не стигат до горе. Няма начин да ви чуе някой навън.
Пъхнах пръсти под края на кърпата и я дръпнах надолу. В кожата на госпожа Картър имаше нещо. Бързото докосване ме накара да потреперя. Не се страхувам да кажа, че вероятно се изчервих и сърцето ми заблъска в гърдите.
Кърпата увисна на врата й и госпожа Картър си пое дълбоко дъх, изпусна го и пак вдъхна, и после още веднъж. Помислих си, че може би се задушава, и ми хрумна да изтичам горе да взема хартиена торбичка, но тя заговори с глух и прегракнал глас, несъмнено от пресъхнало гърло.