— Писъци?
Наклоних глава настрана.
— Ти каза, че писъците никога не стигат до горе, в множествено число. Правили ли са родителите ти това и преди?
— Кое?
— Това. — Госпожа Картър дръпна белезници, които издрънчаха върху водопроводната тръба.
— О! — Сведох поглед към подноса със закуската. — Не знам.
Тя Се намръщи.
— Не знаеш дали родителите ти са оковавали жена в мазето, а?
Протегнах ръка към портокаловия сок.
— Устата ви сигурно е пресъхнала. Сокът е прекрасен, все едно слънчева светлина в чаша.
— Не искам сок. Искам да ме пуснеш да си вървя. Моля те, пусни ме.
— Тогава банан? Мисля и аз да изям един. Купихме ги преди два дни и те са точно в онзи стадий между зелени и жълти, с лек аромат на недозрели, достатъчно за да ти изтръпнат устата.
— Пусни ме! — изкрещя госпожа Картър. Думите дращеха пресъхналото й гърло. — Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме!
Въздъхнах.
— Ще ви сложа пак кърпата за секунда, докато ви обясня правилата. Съжалявам, госпожо Картър.
Тя се опита да се дръпне, но аз бях готов за нея. Сграбчих я за косата и рязко дръпнах назад главата й. Не исках да я нараня, но госпожа Картър не ми остави възможност за избор. Ножът ми беше малък, сгъваем джобен "Рейнджър", който лесно криех в дясната си длан. Извадих го за секунда и с бързо изщракване отворих острието. Прободох врата й за миг и задържах окървавения връх пред нея, за да бъда сигурен, че тя ще го види. Раната не беше дълбока. Исках само да й пусна малко кръв и да й помогна да разбере, че мога да причиня значително по-големи поражения, ако имам желание.
Госпожа Картър изхленчи, приковала очи в ножа.
Напъхах кърпата в устата й със свободната си ръка и я пуснах. Всичко стана много бързо, но аз бях постигнал целта си. Врътнах китка и острието се прибра, а после пъхнах ножа в джоба на ризата си.
— Правилата са елементарни, госпожо Картър. Ще ми е необходима само една минута да ги обясня и после ще ви оставя да закусите. Сигурен съм, че умирате от глад.
Лицето й се зачерви от гняв.
— Обещавате ли да се държите добре, докато обяснявам правилата?
— Майната ти! — изкрещя тя зад кърпата.
Стъписах се. Колко грубо! Нима не се опитвах да й помогна?
— Ние не търпим такъв език в нашата къща, Лиза, дори от гостите ни — прогърмя зад гърба ми гласът на татко. Обърнах се и видях, че той стои в основата на стълбите и държи в ръката си чаша вдигащо пара кафе. Баща ми пристъпи по-близо. — Така се започва, с такъв език. Тези приказки бързо са последвани от грубост, а после гняв и омраза… Едно цивилизовано общество не се нуждае от това. Преди да се усетиш, всички ще хукнем голи по улиците, размахвайки брадви. Не можем да го допуснем, нали? Ние се опитваме да възпитаваме правилно нашето момче. Той уважава възрастните около него. Учи се от тях. — Татко протегна ръка и разроши косата ми. — Това момченце расте бързо и попива като гъба всичко. С майка му искаме да се погрижим да му внушим най-добрите ценности, преди да го пуснем в този голям, отвратителен и същевременно красив наш свят. И тук именно е ролята на правилата.
— Правилата произлизат от Трите мъдри маймунки — намесих се. Не се сдържах и развълнувано плеснах с ръце. — Някои хора ги наричат Трите мистични маймуни, но има и четвърта, която се казва…
— По-полека, синко. Когато разказваш виц, направо ли прескачаш към поантата?
Поклатих глава.
— Не, разбира се — продължи баща ми. — Същото важи за всяка хубава история. Първо започваш с малко предистория, ако е уместна, след това стигаш до същината на разказа и накрая завършваш със спретната малка панделка, с която да завържеш пакета. Не трябва да избързваш. Трябва да предвкусваш разказването като хубава пържола или любимия си сладолед.
Баща ми, разбира се, беше прав. Той винаги беше прав. Аз бях малко нетърпелив — недостатък, върху който сериозно възнамерявах да поработя.
— Защо не я разкажеш, татко? Ти разказваш историята много по-добре от мен.
— Ако нашата гостенка обещае да се държи добре, убеден съм, че мога да прекарам няколко минути с вас двамата и да ви я разкажа. В края на краищата, най-добре е тя да разбере правилата от самото начало, не си ли съгласен?