— Тя неопетнена ли е, татко? — Трябваше да попитам, защото не знаех отговора.
Госпожа Картър със сигурност беше видяла и чула зло, но татко ми беше казвал, че тези нарушения може да се простят. Беше ли говорила зло? Беше ли направила зло? Не знаех.
Баща ми отметна кичур коса от окото на госпожа Картър, втренчи се в нея дълго и мълчаливо и после рече:
— Не знам, синко, но възнамерявам да разбера. Господин Картър беше противен човек, няма съмнение в това, но нещо го е провокирало — нещо е натиснало последния бутон и е причинило изпускането на парата му. — Той протегна ръка и докосна насиненото око на госпожа Картър с върха на показалеца си. — Не мога да не се чудя какво е било това нещо и дали нашата скъпа госпожа Картър има нещо общо.
В главата ми изплуваха образите на майка ми с госпожа Картър. Не можех да кажа на татко. Още не. Ако действията на госпожа Картър бяха накарали господин Картър да наруши правилата, тогава не беше ли логично, че майка ми отчасти е виновна за постъпките на госпожа Картър? Ако мама беше нарушила правилата… Мисълта беше непоносима.
Баща ми ме наблюдаваше изпитателно. Знаеше ли? Бях ли се издал с нещо?
Той обаче не се задълбочи по въпроса. Стана и посочи подноса със закуската.
— Опасявам се, че закуската ти изстина. Предполагам, че ще трябва да я ядеш така. Може би следващия път ще приемеш такава хубава храна с усмивка, не с груб негативизъм. — Татко ме потупа по рамото. — И не забравяй, синко, никакви прибори за нашата гостенка.
— Знам, татко.
— Браво, момчето ми.
Той тръгна към стълбите.
Обърнах се към госпожа Картър и посегнах към кърпата в устата й.
— Искате ли да опитаме пак?
Тя кимна, приковала поглед в гърба на баща ми, докато той се качваше по стълбите.
34
Район Фултън се намираше на северозапад от историческият делови център на Чикаго и беше в сърцето на благоустройството на града. Старите складове се превръщаха в мансарди с високи наеми, а бившите фабрики за обувки — в козметични салони и кафенета. Сред тези свещени места за поклонение на хипстърите тук-там бяха разпръснати обречени на събаряне сгради. Портър предполагаше, че ако можеха да мислят, нервно щяха да наблюдават съседите си и да чакат реда си за повърхностни промени, надявайки се, че отменянето на присъдата ще дойде, преди да са пристигнали булдозерите, готови да освободят пространство за нещо съвсем ново.
Такъв беше случаят с Дес Плейнс номер 1483.
Ниска в сравнение с околните постройки, сградата беше триетажна, с площ най-много три хиляди квадратни метра. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че първоначалната фасада от червени тухли наднича тук-там, но по-голямата част се губеше под пластове боя — цветовете варираха от зелено и жълто до бяло. Повечето прозорци бяха заковани с дъски или строшени.
Някога вероятно се беше извисявала гордо, но историята явно не е била благосклонна към нея. Сградата беше преживяла най-лошите времена. Сухият режим беше израснал от недрата на политиката само за да бъде потъпкан от гангстери, които някога са стояли на прозорците й. Постройката беше свидетел на раждането на града и бе гледала Големия пожар в Чикаго, докато огънят изпепелявал съседните сгради от другата страна на реката. Портър можеше да се закълне, че все още долавя миризмата на пламъците и саждите в този квартал, въпреки че стотина зими се бяха опитали да я отмият.
Всичко, което беше останало от предишното й величие, беше една-единствена табела на покрива, на която с избелели дървени букви пишеше "Издателство "Мълифакс".
— Няма много за гледане — отбеляза Наш, който седеше вдясно от Портър на предната седалка на доджа му. Бяха спрели на ъгъла на отсрещната страна на улицата и сградата беше точно пред тях. Телефонът му иззвъня със сигнала за текстово съобщение и той погледна екрана. — Клеър ще дойде след две минути с екип на специалните части.
Портър погледна в огледалото за обратно виждане. Уотсън пишеше нещо на телефона си. Портър никога не беше виждал пръсти да се движат толкова бързо.
— Боже, докторе, това нещо ще се подпали.
— "Издателство "Мълифакс" затваря врати през 1999 година. Оттогава сградата е празна — каза Уотсън, без да вдига глава. — Централният офис на фирмата очевидно е плащал сметките им до 2003 година. След това са фалирали, но не са могли да намерят купувач и градската управа я определя за събаряне през 2012 година.