— Тогава предполагам, че ще трябва да чакаш тук. Съжалявам, хлапе.
Портър и Наш слязоха от колата и се приближиха до багажника. Портър извади две бронежилетки, ловна пушка и голямо фенерче. Даде пушката и едната бронежилетка на Наш и облече другата. Наш отвори пушката и провери цевта. След това Портър измъкна деветмилиметров пистолет "Берета 92FS" изпод резервната гума и провери пълнителя. Издърпването на плъзгача потвърди, че в гнездото е зареден патрон.
— Резервно оръжие, а? — попита Наш, който проверяваше своя пистолет "Валтер ППК".
Портър кимна.
— Още не съм виждал капитана. Служебният ми пистолет е в него.
— Технически ти все още не си се върнал на работа. Най-добре е да не те прострелят. За ранен, влачещ се след мен цивилен, трябва да пиша много повече доклади, отколкото за ранен партньор.
— Радвам се, че ще ми прикриваш гърба.
Телефонът на Клеър избръмча с получено съобщение.
— Влизаме след десет секунди. — Тя дръпна плъзгача на своя пистолет "Глок" и зареди патрон.
Микробусът с надпис "Водопроводни услуги Томлисън" се разтресе за секунда, а после задните врати се отвориха и отвътре се изсипаха мъже в пълно бойно снаряжение. Първите двама носеха голям черен метален таран, а другите бяха насочили карабини AR-15 и се придвижиха бързо и в унисон към сградата.
Наш хукна по улицата след тях. Портър бягаше до него, а Клеър ги следваше по петите.
Таранът бързо свърши работата си върху предните врати. Един удар и бяха вътре. Катинарът се откъсна от металната рамка и изтрака на земята. Командосите го ритнаха настрана. Мъжете с тарана отстъпиха встрани, за да позволят на другите да влязат вътре един по един, а после смъкнаха карабините от гърбовете си и ги последваха.
Екипът детонира зашеметяваща граната. Разнесоха се приглушени викове "Полиция?" и "Чисто!", когато командосите нахлуха вътре. Портър стисна пистолета си, докато пресичаха осветената от слънцето улица към черната бездна на входа на сградата.
— Не виждам нищо, мамка му — измърмори Наш, който се втренчи вътре.
— Всички прозорци са запечатани. Тук е като гробница — каза Клеър.
Портър надникна през вратата. Светлината от улицата озаряваше само квадрат три на три метра, ограден от непрогледен мрак. Сенките сякаш изтласкваха навън светлината.
Той запали фенерчето и обходи с лъча вътрешността, очаквайки да види отвореното пространство на склад, но лъчът освети тесен вход от прогнило дърво. Акустичният таван от плочки се рушеше, измазаните с гипс стени бяха олющени и напукани и подът беше отрупан с отломки, откъртили се през годините.
Командосите бяха отишли навътре в сградата. Ботушите им тропаха върху бетона, докато командосите претърсваха стая след стая.
И после настъпи тишина.
— Чухте ли?
— Какво?
— Екипът спря да се движи.
— Може да са твърде навътре в сградата и вече да не ги чуваш.
— Не. Те спряха да се движат.
— Може би са открили нещо?
— Може би.
— Прекалено тихо е — отбеляза Клеър.
— Да вървим — рече Портър. — Движете се близо един до друг.
Тримата тръгнаха бавно. Лъчът на фенерчето пронизваше мрака. Входът се превърна в коридор, който стана тясна пътека, докато си проправяха път сред кашони, щайги и други неща, натрупани до стените. Портър преброи не по-малко от пет дюшека първите петнайсет метра. Платът беше протрит и загнил, влажен от мухъл и насекоми, които пълзяха през него. Бетонният под представляваше помийна яма от мръсотия и боклуци и беше осеян с малки локви течност, която миришеше на урина. Хрущящите под краката му спринцовки накара Портър да иска да насочи вниманието си другаде. Той си представи малки скелети на гризачи, които се строшават под всяка стъпка.
На всеки три-четири метра имаше врати. Дървените им рамки бяха напукани и разцепени. Портър знаеше, че командосите са ги разбили с ритници или с тарана, който използваха за външната врата. Той осветяваше с фенерчето всяка стая, покрай която минаваха, макар да знаеше, че няма да открие нищо важно — най-много някое предпазливо движение.
Портър спря пред третата врата и се ослуша.
Чу равномерно капене на вода.
Дишането на Наш и Клеър, които вървяха няколко крачки зад него.
Тиктакането на часовника си.
Но не чуваше екипа на специалните части. Отпред не се разнасяше абсолютно никакъв звук.
Той забави крачка, за да позволи на Наш и Клеър да го настигнат.
— Нещо не е наред. Това не ми харесва.
Някъде навътре в сградата се чу силен трясък, последван от два бързи изстрела.