— Отрежи и ръкавите и раменете. Махни това досадно нещо да не пречи — даде указания баща ми.
Направих това, което ми каза той, и скоро блузата лежеше разрязана на купчина встрани от мен. Госпожа Картър ставаше все по-неспокойна. Дишането й беше затруднено зад кърпата в устата й. Гърдите й се повдигаха и спадаха с все по-настойчива неотложност. Щеше ли да припадне?
— Да махнем ли кърпата?
Татко погледна госпожа Картър и поклати глава.
— Човек, който пищи от страх, е едно нещо, но някой, който пищи от болка? Това е съвсем друго животно. А ще боли. Убеден съм. — Той взе въжето и го омота около корема й точно под гърдите, а после заобиколи походното легло и завърза стегнат възел. Повтори същото още четири пъти, докато стигна до края на въжето.
Това изобщо не успокои госпожа Картър, която започна да рита и да се дърпа с подновена енергия. Баща ми сложи голямата си ръка на коленете й и ги натисна надолу, а след това взе друго въже и ги завърза за походното легло. Когато той приключи, госпожа Картър вече не можеше да помръдне.
— Най-добре да започваме. Би ли ми подал плика и купата за салата?
Кимнах и вдигнах хартиения плик. Беше тежък. Каквото и да имаше вътре, тежеше най-малко двеста-триста грама. Плъзгаше се. И се беше напишкало. Дъното на кесията беше мокро от урина и вонеше на топъл амоняк.
Татко взе от мен хартиения плик и го сложи върху корема на госпожа Картър. Тя си пое дълбоко дъх и се помъчи да се надигне, когато мократа хартия докосна кожата й, но въжето не й позволяваше да се движи. Госпожа Картър изви врат и видя плика, но не издържа дълго в това неудобно положение и отново се отпусна назад.
Баща ми леко разтвори торбичката, за да пусне въздух вътре, и бързо сложи отгоре купата за салата. Извади ролка тиксо, откъсна няколко ивици и залепи купата за корема и гърдите на госпожа Картър. Купата беше от прозрачна пластмаса, затова ясно виждахме какво става вътре.
Татко почука с пръст по дъното на купата.
— Дребосъкът е обикновен черен плъх. Намерих го навън и без много усилия го прибрах, след като му дадох парченце сирене, подправено с хлороформ. Въздействието му обаче преминава и когато се събуди, плъхът ще бъде ядосан и ще се бори с жестоко главоболие. Плъховете не обичат затворени пространства, затова съм убеден, че ще иска да се измъкне от купата. Може да се опита да забие нокти в пластмасата, но повърхността е гладка и няма къде да се захване. Щом се откаже от този маршрут, мисля, че ще насочи вниманието си към онова, което се намира отдолу, и тогава ще започне истинското забавление. За разлика от пластмасата, острите му нокти няма да имат проблем да разкъсат крехкия торс и когато впие уста в дивеча, и започне да дъвче… — Баща ми се ухили широко. — Е, тогава, да речем, че такива зъби са направени да поглъщат много по-твърди материи.
Госпожа Картър отново започна да се гърчи и да се мята. Дишането й се превърна в борба. Помъчи се да си поеме дъх, но не можа да вдъхне достатъчно през носа си. По лицето й потекоха сълзи. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Наведох се по-близо към плъха. Гризачът се беше свил в кесията и не мърдаше, но беше ясно, че въздействието на упойващото вещество преминава. Малкият черен плъх подаде глава през отвора на плика и аз едва не изскочих от късите си панталони. Татко се засмя.
— Не се тревожи, шампионе. Той няма да погне теб. Ако се измъкне от там, коремът му ще бъде толкова пълен, че мозъкът му изобщо няма да помисли за още храна.
— Тя ще припадне.
Бях сигурен, че баща ми вече е помислил за тази вероятност, но изражението му говореше друго. Отначало изглеждаше озадачен, а после разочарован.
— Може би си прав, шампионе. Предполагам, че това е малко завладяващо. Но почти приключихме. — Той прокара пръсти през косата на госпожа Картър. — Ще издържиш още няколко минути, нали, Лиза? Достатъчно си корава, за да го направиш, нали?