Тя стоеше там, когато гласът на Род Стюарт изведнъж започна да крещи отгоре припева на "Маги Мей".
Емъри стоеше и се питаше колко време ще издържи, преди да умре.
49
Допрях студена, мокра кърпа до раните на госпожа Картър. Не изглеждаха толкова зле, колкото очаквах. Нищо, което да не може да се оправи с малко прах за зарастване на рани "Неоспорин" и медицински пластир. За жалост нямах тези неща, затова мократа кърпа трябваше да свърши работа.
Помислих си, че тя ще се събуди, но след двайсетина минути госпожа Картър все още спеше дълбоко. Бях убеден, че спи. Шокът не е нищо повече от защитен механизъм, режисиран от организма. Щом нещата станат напечени, организмът се изключва, за да компенсира. Съчетай това с огромните количества адреналин, освободен непосредствено преди това от надбъбречната медула, които карат метаболизмът да заработи свръхактивно, и получаваш рецепта за епичен срив.
Госпожа Картър щеше да си почине и после щеше да се събуди.
Намерих одеяло върху пералната машина, преметнах го върху дребното й тяло и след това се качих горе.
Видях татко заспал на дивана. На пода до него лежеше празна бутилка бърбън. Промъкнах се безшумно покрай него, шмугнах се в стаята си и заключих вратата.
Застанах там, допрях чело до вратата и затворих очи. Не се бях чувствал толкова уморен.
— Каза ли му за снимката?
Завъртях се и видях майка ми, която стоеше в ъгъла. Сенки скриваха чертите й и тялото й представляваше само очертания в мрака.
— Каза ли му за снимката? — тихо повтори тя с дрезгав глас.
— Не — отговорих. Гласът ми прозвуча много по-плахо, отколкото възнамерявах. — Още не — добавих, опитвайки се да говоря по-уверено, отколкото се чувствах.
Майка ми пристъпи към мен и аз осъзнах, че носи нож, един от големите касапски ножове в кухнята. Не ми беше разрешено да си играя с тях.
— Тя какво каза на баща ти? — Лунната светлина се отрази в острието, което заблестя, когато майка ми го завъртя в ръката си. — Той знае ли?
Поклатих глава.
— Татко мисли, че ти си спала с господин Картър. — Не знам откъде бях научил думата "спя" в този й смисъл и макар да бях сигурен, че я употребих правилно, се почувствах някак странно, че я изговарям. — Той беше… убедителен, но тя не му каза нищо.
— И какво направи той?
Разказах й, пропускайки факта, че в мазето ни се разхожда плъх. Могат ли плъховете да се катерят по стълби?
— И ти няма да му кажеш, нали? Това ще бъде нашата малка тайна.
Не отговорих.
Майка ми вдигна ножа и пристъпи на лунната светлина. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Плакала ли беше?
— Ако не му кажеш, ще ти позволя да правиш разни неща с госпожа Картър. Интимни неща. Неща, за които момчетата на твоите години могат само да мечтаят. Искаш ли?
Пак не казах нищо. Очите ми бяха приковани в острието.
— Знаеш какво ще направи баща ти, ако разбере, нали? И какво ще направи на госпожа Картър? Не искаш да бъдеш отговорен за това, нали?
— Не мога да лъжа, майко. — Думите се отрониха от устата ми, преди да се усетя, че съм ги изрекъл и преди да осъзная грешката си.
Майка ми вдигна високо ножа, хвърли се към мен и спря само на няколко сантиметра от лицето ми.
— Няма да му кажеш или ще те изкормя като шибано прасе, докато спиш. Разбираш ли? Ще избода очите ти с чаена лъжичка и ще ги напъхам в малкото ти гърло, докато ги глътнеш цели като две зрели гроздови зърна, току-що откъснати от лозата.
Ножът беше толкова близо до върха на носа ми, че ми се виждаше двоен.
Майка ми никога досега не ми беше посягала.
Никога не ме беше наранявала.
Сега обаче й повярвах.
Повярвах на всяка нейна дума.
Тя продължи да говори с тих глас, но все пак достатъчно висок.
— Ако му кажеш нещо, аз пък ще му кажа, че и ти си бил там. Много пъти. Ще разкажа как си стоял в ъгъла, извадил мъжките си части като маймуна в зоопарк. И как лигите ти са течали по твоята скъпа госпожа Картър. Как си гледал собствената си майка през прозореца на спалнята в най-съкровени моменти. Трябва да се засрамиш от поведението си, жалко, окаяно дете.