Нямах намерение да се оставя да ме заплашва. Не и този път.
— Кой направи снимката, майко?
— Какво?
— Мисля, че ме чу. Кой направи снимката? Господин Картър ли? Прав ли е татко? Имаше ли нещо между вас двамата? Затова ли той те последва толкова лесно?
Ръката й, която държеше ножа, затрепери, когато гневът й се засили. Знаех, че я притискам и че трябва да престана, но не можех.
— Някой е щракнал с фотоапарата и аз съм готов да се обзаложа, че е бил господин Картър. Затова ли го уби, майко? Ти не го примами тук, за да защитиш госпожа Картър. Искаше да прикриеш собствените си следи. Баща ми ще разбере истината. По-добре се подготви за това. Знаеш, че той няма да спре, докато не получи всички отговори. Ти трябва да му бъдеш вярна, майко. Така правят женените хора. Не се промъкват тайно да правят един Бог знае какво с един Бог знае кого.
Лицето й се зачерви.
— Не говори зло, сине.
— Не прави зло, майко — отвърнах. — Тази нощ всички нарушихме правилата.
Тя подхвърли ножа в ръката си и после го пусна. Острието прелетя на по-малко от три сантиметра от крака ми и се заби в дъсчения под. Майка ми отвори вратата, излезе ядосано в коридора и се отправи към стаята си. Баща ми остана неподвижен на дивана, без да съзнава нищо, хъркайки силно.
Извадих ножа от пода, затворих вратата на стаята си и пъхнах стола от бюрото под дръжката. Вратата имаше ключалка, но баща ми ме беше научил да я отварям с шперц, когато бях само на пет, и бях сигурен, че обикновената ключалка няма да забави и майка ми, която несъмнено беше получила същите уроци. Затворих и заключих и прозорците. Нощта беше гореща, но нямах друг избор. Представих си как майка ми се покатерва и се приближава към леглото ми, с лъжица в едната ръка и нож в другата. "Добро утро, шампионе. Готов ли си за закуска? — чувам я да казва, а после забива лъжицата в очната ми ябълка, наръгва ме в корема с голямото острие и го завърта. — Ще ядем любимото ти."
Потреперих при мисълта, а след това взех одеялото и възглавницата от леглото си и ги занесох в дрешника, където се свих на пода сред бъркотията от обувки за тенис, футболна топка и различни други момчешки боклуци.
Не исках да спя, но знаех, че трябва. Всичко съвсем не беше свършило и се нуждаех от почивка.
Не можех да спя с отворени очи, но се опитах. Обзеха ме мрачни мисли, докато гледах безучастно вратата на стаята ми. Стисках касапския нож и чаках чудовището да се върне.
50
— Може да ме попиташ.
Уотсън се обърна към Портър, а после отново насочи поглед към пътя отпред.
— Помислих си, че ако искаш да говориш за това, ще го направиш. Не е необходимо. — Той дълго мълча и после колебливо продължи: — Чух това-онова, предимно от Наш. Исках да ти кажа колко много съжалявам, но така и не ми се предостави удобна възможност. Съжалявам.
— Съжаляваш, че не си ми казал, или съжаляваш, че съпругата ми е мъртва?
Уотсън пребледня.
— Аз само…
Портър се прегърби и поклати глава.
— Не, почакай. Не трябваше да го казвам. Нервен съм. Притискат ме да отида на психиатър и аз знам, че трябва, необходимо е, но всяка клетка в тялото ми възразява. Все едно когато си дете и родителите ти кажат да направиш нещо, а ти правиш обратното, защото не искаш да направиш това, което ти казват, дори ако е правилно. Аз съм едно твърдоглаво магаре.
Уотсън леко кимна и се засуети с пликчето за веществени доказателства в ръцете си. Джобният часов ник изтрака вътре.
— Наш каза, че тя била застреляна.
Портър кимна.
— Винаги си правехме кафе сутрин, преди да тръгнем на работа. В онази нощ се свърши млякото, затова тя отиде до магазина да купи една кутия, за да имаме на другия ден. Бях заспал, докато гледах телевизия в спалнята. Не съм я чул кога е излязла. Вероятно не е искала да ме буди. Станах и намерих бележка на възглавницата й, в която беше написала, че отива за мляко. Беше единайсет и половина и тъй като бях заспал, не знаех дали е излязла преди пет минути или преди два часа, но бях спал три часа. Това прави тази работа с теб — тичаш ли тичаш и когато най-после имаш възможност да си поемеш дъх, те застига и рухваш. Както и да е, реших да чакам. Станах и отидох в дневната да чета книга. Минаха още двайсет минути и започнах да се изнервям. Обикновено ходим в минимаркета на ъгъла през една пряка, най-много десетина минути отиване и връщане и може би още пет вътре в магазина. Тя вече трябваше да се е върнала. Позвъних на мобилния й телефон, но се включи гласовата поща. Десет минути по-късно реших да отида там. — Портър млъкна, вперил очи в пътя. — Видях полицейските лампи. Завих зад ъгъла на "Уиндзор", видях лампите и разбрах какво се е случило. Разбрах, че е моята Хедър. Побягнах. Стигнах до магазина и видях, че сградата е отцепена. Пет-шест патрулни коли бяха блокирали улицата. Проврях се под лентата за местопрестъпление и един от униформените полицаи сигурно ме е познал, защото си спомням, че чух името си. След това някой ме хвана за ръката, после друг и трети… Струва ми се, че по-скоро беше кошмар, отколкото нещо, което се е случило в действителност.