— Вероятно си бил в шок.
Портър кимна.
— Вероятно.
— Обир?
— Да. Някакъв хлапак. Според Тарек, нощния касиер, Хедър била в дъното на магазина, когато бандитът нахлул и тикнал пистолет в лицето му. Познавам Тарек от четири години. Добър човек, наближава трийсетте, има жена и две деца. Както и да е, Тарек каза, че хлапакът насочил пистолета към него и му заповядал да изпразни касата. Тарек бил обиран и преди това и знаел, че не трябва да се съпротивлява, затова започнал да изважда парите от касата и да ги слага в кесии. Имал триста долара и монети. Хлапакът треперел ужасно и ти знаеш, че това е най-лошият вид обирджия. Спокойните обирджии се държат така, сякаш извършват бизнес транзакция — всеки изиграва ролята си и си тръгва по пътя. Нервните обаче са друга история. Хлапакът едва държал пистолета и Тарек си помислил, че като нищо ще натисне спусъка. И той направил точно това, само че не застрелял Тарек, а жената, която не забелязал, когато влязъл в магазина. Тя го стреснала. Завъртял се и натиснал спусъка. Куршумът улучил Хедър в дясната страна на гърдите, минал право през подключичната артерия и излязъл.
Уотсън наведе глава и се втренчи в ръцете си.
— Кръвта й сигурно е изтекла бързо. Не можеш да направиш нищо.
Портър подсмръкна и рязко зави по "Рузвелт".
— Стрелецът избягал, без да вземе парите. Тарек се обадил на 911 и се опитал да спре кървенето, но както ти каза… не можеш да направиш нищо.
— Много съжалявам.
— И знаеш ли кое е най-гадното? Когато си тръгвах за вкъщи в онази вечер, спомних си, че млякото е на привършване. Щях да се отбия да купя, но когато се приближих, видях, че в минимаркета има много хора, затова се отказах и реших да отида по-късно. Можеш ли да повярваш? Загубих… защото ме домързя да стоя няколко минути на опашка.
— Не трябва да мислиш така.
— Не знам какво да мисля. Не знам какво трябва да направя. Не смятам, че ще мога да стоя в апартамента още един ден. Съседите ме зяпат в коридора, всички се държат много внимателно и мило с мен. Нищо не е наред. Дори това… — Портър размаха ръка между тях.
— Мислех, че ако взема теб, ще бъде по-лесно, отколкото с Наш или Клеър, но не е по-различно. От една страна, искам да говоря за това с някого, който… — Той се прокашля. — Някой, който не я познаваше. От друга страна, изобщо не искам да говоря за това, а от трета, нямам представа какво да направя. По време на работата ми в отдел "Убийства" ми се е налагало да съобщавам на много семейства за смъртта на техен близък любим човек. Претръпнах, станах безчувствен. Двайсет и три години съобщавам на хората тази новина. Болката е станала постоянна за мен. Ще повярваш ли, че съм подготвил две-три речи? По една за всеки сценарий. С Наш хвърляме ези-тура кой да изнесе речта за смъртта. Казвам им какво се е случило, обяснявам, че любимият им човек е на по-добро място, че трябва да продължат по-нататък и да превъзмогнат личната си трагедия и че времето лекува. Сега всичко това ми се струва пълни тъпотии. Когато загубих… загубих Хедър… Боже, дори не мога да го изрека на глас, без да се задавя. Тя сигурно би искала да се съсредоточа върху хубавите спомени и да забравя изминалите няколко седмици, а не да позволя те да определят връзката, която имахме. Но аз не мога да го направя. Задавям се всеки път, когато видя нещо нейно — книгата, която тя четеше и която никога няма да довърши, четката за зъби, която никога повече няма да използва, дрехите й, пощата й. Играехме "Скрабъл" веднъж седмично и последната игра все още е на дъската. Не мога да се насиля да я прибера. Гледам плочките, които тя е наредила, и се чудя каква ли щеше да бъде следващата й дума. Будя се посред нощ, протягам ръка към нейната страна на леглото и намирам само студени завивки.
Портър отново увеличи скоростта и изпревари такси, което намали, за да завие надясно, а после рязко завъртя волана наляво, за да избегне миниван, който излизаше от "Бъргър Кинг".