— Може би трябва да включим лампата — предложи Уотсън. — Или може да карам аз, ако искаш.
Портър избърса очи с ръкава на ризата си.
— Не. Добре съм. Ще ми мине. Трябваше да те предупредя, преди да се качиш в колата. Би трябвало да разкажа всичко това на психотерапевт, не на новобранец криминалист.
— Трябва да говориш с някого. Така се лекуваме. Да го държиш в себе си не е здравословно. Ще се разпространи като рак в теб.
Портър се подсмихна.
— Сега пък говориш като психиатър. Това може би е най-дългото слово, което съм те чул да произнасяш, откакто се познаваме.
— Една от научните ми степени може би е психология — глуповато каза Уотсън.
— Сериозно? Почакай, една от степените ти?
Младият мъж кимна.
— В момента работя върху трета.
Портър профуча на жълт светофар и рязко свърна, за да избегне фолксвагена, който се включваше в трафика.
Кокалчетата на пръстите на Уотсън побеляха, когато Портър превключи на трета скорост и направи десен завой от далечната лява лента, като едва не блъсна един червен буик.
— Мисля, че аз трябва да карам. Така поиска капитанът.
— Почти пристигнахме.
— Не съм сигурен дали там е най-доброто място за теб.
— Не мога да не отида. Ако е той, трябва да го видя.
Те завиха по Петдесето Авеню и спряха пред участъка. Паркър паркира на място за инвалиди и сложи на таблото полицейската си карта. Бръкна в кобура под мишницата си, извади пистолета си "Берета" и го пъхна под седалката, а после погледна джобния часовник в ръката на Уотсън.
— Къде каза, че е магазинът на чичо ти?
— Нарича се "Забравени антики и колекционерски вещи", на Уест Белмонт.
— Дай ми часовника — рече Портър. — Не искам да оставям без надзор веществено доказателство.
Уотсън му даде часовника и Портър го пусна в джоба си.
— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита Уотсън.
— Мисля, че идеята е ужасна, но трябва да видя хлапака.
51
Събуди ме силно тропане на вратата.
Вратът и гърбът ме боляха от спането в седнало положение върху студения дъсчен под. Положих усилия да стана и се протегнах, за да прогоня болката от крайниците си. Пръстите ми все още стискаха касапския нож. Бяха увити толкова плътно около дръжката, че се наложи да разтварям със свободната си ръка.
Оставих ножа на нощното шкафче. Все още бях с дрехите от предишния ден. Слънцето беше изгряло и нямах представа колко е часът.
Почука се още веднъж, този път по-силно. Хлопаше се на външната врата.
Измъкнах стола изпод дръжката на вратата, отместих го встрани и открехнах вратата.
Баща ми (и празнота бутилка бърбън) бяха изчезнали. Вратата на спалнята на родителите ми в другия край на коридора беше отворена и леглото беше оправено. Ако там беше спал някой, и него го нямаше. В къщата цареше странна тишина.
— Майко? Татко?
Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото очаквах.
На работа ли беше баща ми? Бях загубил представа за дните. Предполагах, че днес е понеделник, но не бях сигурен.
Отново се почука.
Отидох до вратата и дръпнах завесата на страничния прозорец.
На верандата стоеше едър, дебел, як мъж на около седемдесет години, с бежов шлифер и измачкан костюм. Той ме видя и показа полицейска значка с лявата си ръка, затова ясно видях лъскавото сребро.
Пуснах завесата, поех си дълбоко дъх и отворих вратата.
— Добро утро, синко. Вкъщи ли са родителите ти?
Поклатих глава.
— Татко е на работа, а майка ми отиде до магазина да купи нещо за вечеря.
— Имаш ли нещо против да я изчакам да се върне?
Нямах представа къде са отишли родителите ми, затова не ми се стори разумно да кажа "да". Майка ми можеше да е в мазето и да прави нещо на (или с?) госпожа Картър. Как би реагирала, ако се качи горе и завари непознат в дома ни? Непознат със значка?
— Не знам колко ще се забави — отговорих.
Мъжът въздъхна и избърса чело с ръкава на шлифера си. Стори ми се странно, че е облякъл не само сако, но и шлифер, когато очевидно му беше горещо. Вероятно за да скрие пистолета си? Представих си, че под мускулестото му рамо е пъхнат в кобур магнум 44-ти калибър, и той е готов да го извади и да стреля мигновено като Мръсният Хари в старите филми. Нима всички ченгета тайно не искат да са като Мръсният Хари?