— Може ли пак да ми покажете значката си?
Като се замислих, онова, което той ми беше показал, приличаше на значка, със съответния цвят и форма, но как можех да знам дали е истинска?
Не бях виждал истинска полицейска значка, само онези, които използваха по телевизията. Обикновено те са в готини портфейли заедно с карта за самоличност. Значката му не беше в портфейл. Можеше да е истинска, а можеше и да е една от онези фалшиви играчки, които можеш да си купиш в магазин за евтини дрънкулки.
Мъжът наклони глава настрана и устните му се извиха в единия ъгъл. Посегна към задния си джоб, поколеба се и спусна ръка до тялото си.
— Знаеш ли какво, ще дойда пак малко по-късно, когато родителите ти са вкъщи, и ще поговоря с тях. Ще разбера къде… са отишли семейство Картър.
Нещо в изражението му се промени. Чертите на лицето му се втвърдиха и очите му потъмняха. Преборих се с подтика да отстъпя назад.
— Така може би ще е най-добре.
Той кимна бързо и тръгна към колата си, стар "Плимут Дъстър" смарагдовозелена. Помислих си, че това не е типичният автомобил за ченге. Но определено беше класическа кола, една от най-хубавите, произведени в Детройт
На половината път по моравата на семейство Картър мъжът спря и извика през рамо:
— Прибери вестниците и провери пощенската им кутия. Не искам някой лош тип да попадне случайно на къщата им и да разбере, че те не са в дома си. И още по-лошо, може да разбере, че ти си сам в съседната къща. Навсякъде се навъртат гадни хора, мой малък приятелю.
Затворих вратата и я заключих.
52
Клеър стоеше от другата страна и гледаше как Артър Талбът нервно тътри крака към единия от алуминиевите столове в стаята за разпити. Той се опита да го премести по-близо до масата, но столът беше закован за пода. Клеър винаги се беше чудила дали проектантът го е направил нарочно — сложил е столовете малко по-далеч от масата, отколкото би било удобно, за да засили смущението, че си заключен в малката стая. Луис Фишман, адвокатът, с когото Наш и Портър се бяха запознали предишния ден в Уийтън, седна до него. Дрехите за голф ги нямаше, заменени с хубав тъмносив костюм, който вероятно струваше повече от нейната хонда "Сивик" в най-добрите си дни. Талбът беше с официална бяла риза, панталон в цвят каки и един от най-лъскавите часовници "Ролекс", който беше виждала Клеър.
— Портър трябваше да бъде тук — заяви Наш, който стоеше до нея, приковал очи в Талбът.
— Да.
Фишман се наведе и прошепна нещо на клиента си, а после вдигна глава и погледна към еднопосочното огледало.
— Мислиш ли, че той знае защо е тук? — попита Наш.
Клеър повдигна рамене.
— Вероятно заради всичките гадости, за които може да бъде виновен човек като него? Предполагам, че в момента мисли кои дрехи да даде за пране. На адвоката му текат лигите за тлъстия хонорар, който ще получи. Сигурно вече си е избрал нова лятна вила край Женевското езеро.
Техническият специалист, който седеше пред отрупана с апаратура маса в малката стая за наблюдение, им кимна.
— Записваме. Готов съм.
Наш също му кимна и се обърна към Клеър:
— Как искаш да го изиграем?
— Както обикновено — доброто ченге и лошото ченге — отговори тя, като посочи с палец първо себе си и после него. Преди Наш да успее да отвърне, Клеър взе голяма кутия за папки и влезе в стаята за разпити.
Талбът и адвокатът му я погледнаха.
— Господа, благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — рече Клеър, остави кутията на масата и седна срещу тях. Наш се настани до нея.
— Намерихте ли Емъри? — попита Талбът.
— Още не, но сме изпратили много хора да я търсят.
Фишман погледна голямата кутия.
— Тогава защо е тук господин Талбът?
— Кога за последен път видяхте Гюнтер Хърбърт?
Талбът наклони глава настрана.
— Моят главен изпълнителен директор? Не знам, преди няколко дни. Не бях в офиса. Защо?
Наш пусна кафява папка на масата и я разгърна. Лъскави снимки се втренчиха в тях.
— Ние го видяхме наскоро и той не изглеждаше много добре.
— О, Боже! — Талбът извърна глава, за да не гледа снимките.
Фишман погледна гневно Наш.
— Какво ви прихваща, по дяволите? Това наистина ли е Гюнтер или някаква извратена шега?
— О, Гюнтер е.
— Какво се е случило с него? — Талбът отново се обърна към тях. Гледаше право напред, отбягвайки снимките.