Дадоха Гуля в детска градина.
В детската градина тя се поумири. В къщи нито минута не се заседява спокойно, а тука по цели часове седи тихо, мълчаливо и прави нещо от пластилин, на който бе измислила по-кратко име — лепин.
Тя обичаше също така да строи на пода разни къщи и кули от кубчета. И лошо си изпащаха ония деца, които се осмеляваха да разрушат нейната постройка. Цяла пламнала от оскърбление, тя скачаше и награждаваше своя връстник с такива юмручета, че той огласяше с рев цялата детска градина.
Но въпреки това децата обичаха Гуля и тъгуваха, когато тя не идваше в детската градина.
— Макар и свадлива, с нея се играе добре — казваха момчетата. — Тя умее да измисля разни неща.
Гулината майка по онова време работеше в едно киностудио. И режисьорите, като отиваха понякога у Корольови, гледаха Гуля и казваха:
— Хубаво ще бъде да вземем Гулка за някой филм!
Харесваше им буйната веселост на Гуля, лукавият блясък на сивите й очи, нейната необикновена живост.
И веднъж майката каза на Гуля:
— Днес няма да отидеш в детската градина. Ще отидем с тебе да гледаме рибите и птиците.
В този ден всичко бе различно от други път. Пред входната врата спря автомобил. Гуля седна в него заедно с майка си. Пристигнаха на някакъв площад, където се тълпеше толкова народ, че не можеше да се мине нито с кола, нито пеш. Отвсякъде се чуваше разногласно кукуригане на петли, безпокойно кудкудякане на кокошки. Някъде важно крякаха гъски и кльонкаха бързо-бързо пуяци, като се мъчеха да надвикат всички.
Майката хвана Гуля за ръка и си запробива път сред тълпата.
На земята и върху сергии имаше клетки с птици и рибарници с жива риба. Във водата бавно плуваха големи отпуснати риби и пъргаво сновяха нагоре-надолу малки златни рибки с прозрачни, развяващи се, сякаш дантелени опашки.
— Оле, мамо, какво е това? — извика Гуля. — Водни птички!
Но в това време някакъв непознат широкоплещест човек в кожена куртка се приближи до Гуля и като кимна с глава на майка й, взе Гуля на ръце.
— Ще ти покажа сега едно нещо — каза той и я понесе нанякъде.
Гуля се огледа за майка си. Тя мислеше, че майка й няма да я остави на този „кожен чичко“, но тя само й махна с ръка:
— Нищо, Гуленка, не се бой.
Гуля и не помисли да се бои, само че не й се харесваше да я носи на ръце чужд, непознат човек.
— Аз сама ще вървя — каза Гуля, — пуснете ме.
— Ей сега, ей сега — отвърна той, донесе я до едно стъклено сандъче и я пусна на земята.
Там, в зелена гъста трева, мърдаха някакви дълги и дебели връвчици. Това бяха водни змии. Гуля, без да му мисли много, сграбчи една от тях и я помъкна.
— Ех, че храбро момиченце си! — чу Гуля над себе си гласа на „кожения чичо“.
Тригодишната Гуля не подозираше дори, че този чичо беше кинооператор и че току-що я бяха снели за новия филм.
В ония години на Трубния площад всяка неделя се продаваха всякакви животни. Любителите на птици, риби, диви зверчета всякога можеха да си изберат по свой вкус и сладкопойно канарче, и кадънка, и дрозд, и породисто ловджийско кученце, и костенурка, и дори отвъд океански папагал.
Кинооператорите доведоха Гуля на Трубния площад, защото в този ден те снимаха там филма „Кащанка“, по разказа на Чехов. В този филм кучето Кащанка попада на Трубния площад и изгубва стопаните си в тълпата от деца и възрастни.
След няколко дни на Гуля Корольова бе изпратена от киностудиото нейната първа заплата — две рубли.
Едната рубла бе похарчена още същия ден. В къщи случайно нямаше пари и Гулината рубла тъкмо послужи да купят лекарство за самата Гуля.
Другата рубла — голяма, новичка, с жълт цвят — се пази и досега от Гулината майка. Тя е скътана в кутийка заедно с ленено коприненото кичурче от Гулините детски косици.
Слонът и Гуля
Заведоха Гуля в Зоологическата градина.
Тя вървеше с майка си по посипана с пясък алейка край дълъг ред клетки с някакви дебелороги козли, овни и брадати бикове. До една висока желязна ограда те се спряха. Гуля видя зад решетката нещо огромно, зъбато, с дълъг до земята нос.
— У, какъв е! — извика Гуля, като се притискаше към майка си. — Мамо, защо е толкова голям?
— Защото е пораснал.
— Аз боя ли се от него?
— Не, не се боиш.
— А какво е той!