От този ден Гуля се сприятели с Мамлякат и Барасби.
Гуля учеше Мамлякат на руски песни и танци, а Барасби най-после повярва, че това русо московско момиче може да язди и почна да я учи да язди като джигит.
„Ех, сега да правя снимки за филми, ще им покажа как се прескачат препятствия! — мислеше Гуля, спомняйки си колко огорчения й струваше първата бариера. — Ще им покажа висша школа на езда!“
За тази „висша школа на езда“ Гуля веднъж трябваше да изхитрува. Тя тихичко се измъкна от мъртвия час и мъртвият час се превърна за нея в най-живия от всички часове на деня.
Но тук се яви неочаквана пречка. Мамлякат забеляза нейното тайнствено изчезване и решително се отказа да почива, когато други не почиват. Тя също не беше голяма любителка на мъртвия час.
Това смути Гуля. Особено когато нейният пример бе последван от други две момичета, които също не искаха да почиват през деня. Но нима затова ще се откаже тя от великолепната разходка с кон из планините.
И ето, че Гуля измисли изход от затрудненото положение. Заедно с всички деца тя послушно си легна в леглото. А когато нейните съседки заспаха, тя тихичко стана и на пръсти се промъкна към вратата, зад която сияеше ослепителното южно слънце.
На пистата в „Горния парк“ я чакаше Барасби Хамгоков. Той беше възседнал тъмнокафяв кон и държеше за повода друго едно конче, малко по-светло на цвят.
Цяло блестящо като злато на слънцето, кончето нетърпеливо тъпчеше с копита и протегнало шия, сякаш шепнеше нещо на ухото на коня на Барасби.
Гуля се метна на седлото, като с горделива радост чувстваше, че това вече не й коства никакви усилия.
Барасби, без да каже нито дума, дръпна поводите и те се понесоха заедно по пистата, а после излязоха зад оградата на парка на планинската пътечка.
Лек прохладен ветрец носеше срещу тях остър мирис на мента и чубрица. Отдясно, зад дълбокия тъмен сипей, блеснал като стомана, се синееше заливът на Черно море. Отляво се издигаха отвесни скали, обрасли с мъх.
— Трябва по-рано да се върнем в лагера — каза Гуля, като задържаше кончето си на тясната пътечка. — Ако забележат, че сме офейкали от мъртвия час, зле ще си изпатим.
И преди още да се разнесат отново звуците на фанфарите долу, децата успяха да се върнат. Като оставиха конете на мястото им, те се промъкнаха в своите къщички, които тук, в Артек, се наричаха палатки. Гуля бързо и незабелязано се мушна в леглото си.
Мамлякат лежеше до нея със затворени очи и равномерно дишаше.
„Ех, че хубаво стана! — помисли си Гуля. — Никой нищичко не забеляза. Добре мина!“
Но изведнъж на лицето на спящата Мамлякат се появи лукава усмивка.
— Какъв сън сънувах! — каза тя, като се протягаше.
— Какъв? — запита Гуля шепнешком, за да не събужда съседите.
— Сънувах… че уж всички деца спят, а ти заедно с Барасби яздиш на кон… Недобър сън, нечестен.
— Откъде знаеш това? А, Мамлякат?
— Ами че зная! Ти стана, и аз станах. Ти в парка, и аз в парка. А след това ти тръгна, пък аз ти помахах с ръка и се върнах назад.
— Мамлякат! Скъпа! Това е за последен път. Аз сама зная, че не е хубаво. Но ти разбираш, така ми е нужно да се науча да яздя! Така ми е нужно. А кога? Цялото ни време е разпределено — закуска, обяд, сбор, къпане, лодка, екскурзия, лагерен огън… А у дома пък съвсем нямам време.
— А защо ме излъга? — тихо запита Мамлякат.
— Да, това наистина е лошо! — каза Гуля, почувствала вината си. — Аз не обичам да лъжа… И няма вече да лъжа! Нито тебе, нито ръководителите, никого! Вярваш ли ми, Мамлякат?
— Вярвам ти, вярвам — каза Мамлякат. — Не ми се сърди… И на себе си не се сърди!
И тя потупа Гуля по бузата.
В гората на Аю-даг
Дните летяха един от друг по-бързо.
Наоколо имаше чудесни нови места и чудесни, нови приятели.
Заедно с всички деца Гуля се къпеше в морето, играеше на площадката волейбол, тенис на тенискорта, събираше камъчета на морския бряг, ловеше със сакче пеперуди за лагерния музей. Пеперудите тук бяха чудни — едри, ширококрили и с такива цветове, каквито за нищо на света не можеш измисли нарочно: черни със златен прашец, бели със синьо по крайчетата, оранжеви с тъмносини петна, които приличат на очичките на пауновите пера.
Гуля и Барасби хващаха най-красивите. Те двамата много бързо тичаха и ловко работеха със сакчетата.
След няколко дни, когато Гуля и нейните другари се събраха след чая на верандата на лагерния клуб, там влезе старшият пионерски ръководител Льова.