— Утре сутринта — каза той — отиваме на поход на върха на Аю-даг.
Лагерният клуб се намираше в една лека бяла къщичка, обкръжена от всички страни с открита веранда. С трите си страни верандата гледаше към парка, с четвъртата — право към морето. Тук всичко беше свежо и шумно — платнените завеси плющяха на вятъра като корабни платна.
В самата къщичка имаше шкафове с книги и стъклени витрини с камъни, бръмбари, пеперуди, гущери и водорасли. Но децата почти никога не се събираха тук. Истинският клуб беше на верандата. На белите масички до самите перила децата играеха шах, четяха, рисуваха стенвестник. Ако в морето се надигаха вълни, масичките минута след минута трябваше да се избърсват с кърпа, а стенните вестници да се пренасят в оная страна на верандата, която гледаше към парка.
Децата изведнъж скочиха на крака и заобиколиха Льова.
— Утре сутринта — продължи той — ставаме в шест часа.
И той обясни на децата как трябва да се готвят за похода.
А после всички се пръснаха и хукнаха към своите палатки да си подреждат раниците и всичко, което бе нужно за пътешествието.
Сутринта четвърти отряд заедно с началника на похода Льова и отрядната ръководителка Соня тръгна на път.
Привечер пътниците стигнаха до върха на Аю-даг. Децата разпънаха брезентовите палатки, запалиха огън и дежурните се заловиха да приготвят вечеря.
Нощта беше безлунна, черна, тиха.
Огънят малко по малко се разгаряше и светлината му пълзеше по всички страни. За секунда той се скриваше в черен дим, а после с пращене пак избиваше навън и излиташе нагоре на високи пламтящи фонтани. Искри хвърчаха над поляната, също като червени мушици.
Беше тихо. И изведнъж някъде наблизо плахо заговори мъничка кукумявка. Жално, сънливо, тя сякаш питаше за нещо.
— Какво казва тя? — попита Мамлякат.
— Тя пита: „Спя? Спя?“ — каза Гуля. — А никой не й отговаря.
— Не! — обади се Барасби. — Тя друго казва.
— А какво? — изведнъж се обърнаха към него Мамлякат и Гуля.
— Тя вика „кукунау“. Котката вика „нау“, а тази птица — „кукунау“.
— Не, котката вика „мяу“ — каза някое от децата.
— У нас котките викат „нау“ — рече Барасби.
Отново всички замлъкнаха. Но затова пък още по-силно запращяха разпалващите се клони, още по-високо лумна нагоре пламъкът на огъня, озарявайки лицата на децата и белеещите се по-нататък палатки. Сега по цялата полянка стана светло от огъня.
Но колкото по-светло ставаше около огъня, толкова по-гъст мрак обгръщаше високата плътна стена на гъстата гора, която се приближаваше все повече към поляната.
Децата с неволна тревога се обръщаха към тази черна-черна гора и на всички им се искаше да седнат по-плътно един до друг, по-близо до огъня.
— Навярно нощем е страшно там, в гората — каза тихичко едно момиче.
— За едни е страшно, за други не — обади се смел момчешки глас. — А някой ще отиде ли в гората самичък? — запита същият този глас след минутно мълчание.
Никой не му отговори.
— Може ли да отида аз? — попита изведнъж Гуля, като скочи. — Може ли?
В очите й се отразиха отблясъците на огъня.
— Защо? Храброст ли да покажеш? — запита Лвова.
— Не, не затова — каза Гуля. — Просто се иска да изпитам себе си.
— Не, Гуля! — твърдо каза Льова. — Това е невъзможно. Вашата смяна е само от няколко дни и вие съвсем не познавате тукашните места. В тази гора има непроходими храсталаци, бодливи, лоши тръни и шубраци. Мишият трън например.
— А има и драки — добави пионерската ръководителка Соня, мъничка, тъничка девойка, която приличаше на момиченце.
— Да, да! — подхвана Льова. — Това дърво има клонки като лапи. А на лапите — пръсти, завити, също като нокти. Но най-злият хищник това е парливата трева, бодливият млечок. Парливата трева и дращи, и реже, и пари. Отгоре на това отделя и отровен сок.
— А какво ще стане, ако се допреш до парливата трева? Ще се изгориш ли?
— И още как! Също като коприва. Само че копривното опарване след един час минава, а тези опарвания и цял месец не заздравяват.
Льова подхвърли в огъня дребни сухи клонки.
— Вижте какво, деца — продължи той. — Утре сутринта ние с вас ще се отбием в гората и аз ще ви покажа всички тия треви и храсталаци. А сега хайде вървете да спите… Толкова път изминахме за един ден, време е вече и за почивка…