Всички станаха и се разотидоха по палатките. До огъня останаха да дежурят Льова и Соня.
Наоколо стана съвсем тихо. Само в тревата непрестанно звъняха щурчета.
— Няма защо двамата да дежурим — каза Льова. — Иди да си легнеш. А на разсъмване ще ме смениш.
— А не е ли по-хубаво така — попита Соня: — отначало да си легнеш ти, а после да ме смениш и аз да спя до сутринта?
— Добре — съгласи се Льова. — Събуди ме точно след един час.
И Льова си отиде. Той легна зад една от палатките, като се покри с куртката си.
Соня остана сама до огъня. Беше съвсем тихо. Само от време на време пукаха в огъня сухите клонки.
Соня погледна часовничето си. Стрелките като че ли стояха на едно място. Тя сложи часовника до ухото си. Не, часовникът не е спрял, върви. Но колко бавно! А наоколо е така черно и глухо!…
Изведнъж тя чу зад себе си шумолене. Трепна, обърна се. Беше Гуля.
— Соничка — каза тя, — разреши ми да отида в гората. Само до крайчеца — и обратно!
— С децата ли поспори? Обзаложихте ли се? — запита Соня.
— Не, не затова. Иска ми се да надвия страха…
И в нейните очи, осветени от пламъка на огъня, Соня прочете твърда решителност.
„А може би е нужно да се възпитават децата на смелост?“ — помисли Соня.
— Като стане Льова, ще го питаме — каза тя.
— А кога ще стане той?
— В единадесет и половина…
— Много време дотогава! Аз само за миг ще изтичам и ще се върна. Е какво, може ли?… Веднага ще се върна!
И без да дочака отговор, Гуля изтича по полянката. Бялата й блузка се мярна в светлината на огъня и изчезна в мрака…
Като прекоси тичешком полянката до гората, тя се огледа назад. Пламъкът на огъня весело й светеше. Струваше й се, че огънят й маха с червени ръкави и сякаш й казва: „Не бой се, аз съм тук!“.
Тя вече смяташе да затича обратно, когато изведнъж нещо силно я шибна по лицето.
— Ох, какво е това? — извика тя. — Какво е това?!
Звукът на собствения й глас й се стори някак си чужд, странно непознат. Сърцето й замря. Тя затършува около себе си с ръце и напипа едно клонче.
„Каква съм глупава! От едно клонче се уплаших!“ — помисли тя и започна да си шепти:
— Не ме е страх! Не ме е страх! Не ме е страх!
Като постоя минута, тя реши да върви по-нататък, докато очите й привикнат на тъмнината.
Гуля тръгна по горската пътечка, вглеждайки се с широко отворени очи в гъстата тъмнина.
Тя си спомни как в детските си години се боеше от тъмна стая и как майка й, случваше се да успокоява нея, малката: „Тъмнината, Гуленка, съвсем не е страшна…“.
Да, тогава тъмнината наистина не беше страшна. Тя се спускаше над нейното детско креватче като топъл балдахин. А сега тук, в тази черна гора, тъмнината е съвсем, съвсем друга. Тя е пълна с нещо неизвестно, тайнствено… Наоколо сякаш стоят някакви чудовища. Трябва зорко да се вглеждаш във всичко наоколо. Да опипваш с ръце стебла и клони, за да разбереш, че това не са чудовища. Трябва внимателно да се вслушваш в звуците на гората, за да не се изплашиш от шумолене, изскърцване, пукане на съчки…
Да, не току-така се казва: „На страха очите са големи“ — помисли си Гуля.
И на нея изведнъж й стана ясно откъде са се взели всички ония приказни страшилища: змейове горяни, вещици…
„Е, добре, чудовища няма. А какво ще стане, ако ме нападне някой звяр?“
В живота си тя бе виждала вече и вълци, и мечки, и дори ги бе милвала и хранила с ръка, но това беше в Зоологическата градина, а не в гората. И не нощем, а денем. Не, по-добре да не мисли за това!
„А онова пламъче дали все още гори?“ — запита се тя, както бе питала в детството майка си.
Гуля пак се огледа назад, но огънят вече не й светеше през клоните на дърветата.
„Нима е изгаснал? — помисли си Гуля. — Не, не може да бъде. До огъня седи Соня. После ще дойде Льова. Ще поддържат огъня през цялата нощ. Къде ли съм се домъкнала? И в коя ли посока са нашите?“
Едва сега Гуля разбра, че тя отдавна вече върви не по пътеката. Тя не бе и помислила, че така скоро ще се озове в самия гъсталак на гората. Тя хукна назад и изведнъж нещо с все сила се вчепка за полата й.
„Драка!“ — спомни си Гуля думите на Льова.
Да, разбира се, че е тя. Разпростряла клон като кръвожадни лапи, току търси да закачи някого. Гуля искаше да си откачи полата, но острите шипове тутакси се забиха в ръката и в крака й.