— Гуля! Гуля Корольова! — забръмча залата.
Да, това беше същата тази Гуля, която седеше в залата, само че по-малка — босонога, палава, с къса поличка. Сега нея я наричаха Василинка. Тя се носеше из селото, тичаше в надпревара с колхозните деца, яхнала бял кон, препускаше на нощна паша.
Но ето че се случи беда: един начумерен брадат човек тайно откара колхозния кон Сивчо в едно блато и му спъна краката. Василинка видя това и се спусна да помогне на коня. Затъвайки в блатото, задъхвайки се, тя му отвързва краката и го измъква от блатото. А после малката героиня Василинка познава и безстрашно изобличава врага, който се опитва да се укрие…
Като примижаваше от ярко блесналата светлина, Гуля стана и заедно с множеството деца се отправи към изхода.
Беше се вече съвсем стъмнило. В тъмнината се чуваше как тежко се надига, сякаш се обръщаше от една страна на друга в леглото си, морето.
— Хайде разказвай! — замолиха се на Гуля от всички страни, когато шествието се проточи по алеята.
— Какво да разкажа? — попита Гуля, вдишвайки дълбоко свежия възсоленичък въздух.
— Е, какво е станало по-нататък с Василинка?
— Това аз не зная…
— Е, разказвай тогава каквото искаш! Ти така хубаво игра!
— Не, съвсем не е толкова хубаво — сериозно каза Гуля. — Ето например в другия филм „Аз обичам“, според мене, играх много по-хубаво. Там играх Варка. Внучката на рудничаря.
И Гуля разказа, че за да научи по-добре как работят рудничарите, тя заедно с режисьора се е спускала в самия рудник и даже в самата галерия.
— Когато излязохме от рудника — продължи Гуля, бавно крачейки с децата по алеята, — казаха ни, че този рудник по-рано е бил най-опасният в целия район. Тук режисьорът попита един стар работник, който спускаше и вдигаше товари на шахтата: „Вие често ли сте били дванадесет пъти камбаната?“. (А дванадесет пъти биели камбаната, когато возели осакатен миньор.) А работникът отговаря: „Случвало се е и всяка смяна да бием. И сега се случва, само че рядко“.
— Колко е страшно! — тихичко каза някое от децата. — А ти не се ли боеше?
— Не, не много — отговори Гуля. — Та нали знаех, че в този рудник сега вече не е така опасно. Обхвана ме страх само когато изведнъж там, долу, изгасна светлината. Представете си само: тъмна тъмница, а пък аз самичка. Режисьорът бе отишъл някъде — да поговори с рудничарите. Стоя и не знам какво да правя. Е — мисля си, — свърши се с мене! Наоколо тихо, тихо. Чува се само някъде да шурти вода. Изведнъж гледам — блесна светлинка. Приближи се към мене светлинката и аз видях, че иде рудничар с миньорската си лампа, а с него и режисьорът. Тогава нас двамата ни издигнаха нагоре с една клетка, нещо като открита площадка, и толкова ми се стори светло горе, на земята, че даже очите ме заболяха.
— И в шахтата ли те снимаха за филма? — запита в тъмнината нечий момчешки глас.
— Не, в шахтата не се снимахме.
— А как изобщо снимат? — запита, като изскочи напред, някакво малко момиченце. — Така всичко поред — целия филм ли изведнъж?
— Не, разбира се, не изведнъж — каза Гуля. — Много трудно е снимането. И да те снимат също е трудно. Знаете ли ние с режисьора каква мъка видяхме, докато заснемем един само епизод с коня? Преди този кадър аз никога не бях яздила кон. И тогава се наложи да се науча. Отначало със седло, а после и без седло. Та нали Василинка без всякакво седло е яздила — тя си е селско момиче, а не ездачка. А трябваше да се науча още и всякак да яздя — ходом, в тръс, в галоп, а отгоре на това и да преодолявам препятствия. Когато за пръв път преодолях препятствието, толкова много се изплаших, че едва не се преметнах от коня. А когато измъквах Сивчо от блатото, по краката ми се впиха пиявици. Тях после, след снимките, едва ги отлепиха.
Децата слушаха със затаен дъх. И изведнъж най-малкият пионер запита:
— А кой игра коня?
Гуля се обърна.
— Как така — кой? — попита тя учудена. — Конят.
— Така хубаво игра! — каза момчето с възторг.
— Е, с този актьор — отговори Гуля — също трябваше да се поработи както трябва. Той дълго не искаше да ме слуша.
И като помисли, тя добави:
— Но понякога на режисьорите не им беше леко. Нали с нас не бива да се репетира много пъти поред.
— Защо? Защо не бива? — обадиха се няколко гласа изведнъж.
— Ами защото ако зарепетираме, с други думи, ако започнем да повтаряме едно и също нещо много пъти, вече нищо хубаво от нас няма да излезе — обясни Гуля сериозно. — Ето защо режисьорите гледат децата да направят всичко изведнъж, както в игра. Е, понякога нищо не излиза. Понякога децата не слушат или започват да капризничат. Ще ги понавикат тогава и те ще престанат. Добрият режисьор знае как да се отнася с такива като нас.