И ето, когато артековци почнаха да се готвят за прощалния лагерен огън и за заминаване по домовете, в лагера изведнъж се разнесе необикновена вест: целият Долен лагер — всичките двеста пионери заедно със своите ръководители, е поканен в Москва, в Кремъл.
Това щастие се падна на всички московци, а също така и на ония деца, които трябваше да минат през Москва. Но на Гуля предстоеше да се върне в Одеса.
Като научи за телеграмата от Москва, тя цяла нощ не спа. Тъй много й се искаше да отиде в Кремъл! При това тя дълго време не си беше ходила в Москва и тъй много се беше затъжила за родния град и за баща си! Но как да замине! Трябва да поиска разрешение от родителите си. Ами ако те закъснеят с отговора си и децата заминат без нея? Вече е шести септември, а на петнадесети всички заминават. Какво да прави? Да изпрати телеграма? Но не всичко можеш да разкажеш в телеграма, не можеш обясни подробно за какво искаш да отидеш, колко е нужно и важно това. Ще трябва да се изпратят писма: до татко — в Москва и до мама — в Одеса.
„Ще ги изпратя без марки — реши Гуля. — С доплащане, може би по-скоро ще стигнат.“
Тя скочи още в тъмни зори и сама отнесе на пощата двете писма, пълни с молби.
След това се занизаха дни на големи тревоги. Ами ако татко се съгласи, а мама не позволи? Или обратното? Или пък те решат по-напред да се споразумеят с писма помежду си? И докато писмата им пътуват насам и нататък, децата ще заминат за Москва!
Гуля се спускаше да посреща всеки раздавач, тичаше по десет пъти на ден в канцеларията на лагера да преглежда дебелите връзки с писма. И когато вече й се струваше, че отговор няма да има и не може да има, пристигнаха две телеграми: едната от Москва, а другата от Одеса.
„Чакам целувам те“ — пишеше баща й.
„Замини не се бави в Москва целувам те“, — пишеше майка й.
Като размахваше двете телеграми, Гуля изтича в парка, за да разкаже на всички за своето щастие.
А вечерта на площадката пламна прощален огън.
Малкият хармонист, пионер от Кострома, едва удържайки с ръце тежката хармоника, сериозно и деловито вземаше акорди с тънките си пръсти. И изведнъж той засвири нещо хороводно, игриво.
Самички заиграха детските крака, закършиха се раменете.
И тутакси две от най-смелите момчета скочиха от местата си и се впуснаха да играят с приклякване.
Гуля стоеше в първата редица и лекичко потропваше с крак. На нея много й се искаше да играе, но нито едно от момичетата още не се решаваше да излезе от редиците, а да започне първа беше някак си неудобно.
Но изведнъж съвсем неочаквано някой я бутна, тя не можа да се удържи и изхвръкна чак в средата на кръга.
Ех, мечка страх, мен не страх!
Тя размаха кърпа и се понесе по площадката, обръщайки се ту към единия, ту към другия играч, промъквайки се между тях, като ту настъпваше, ту отстъпваше. Струваше й се, че всичко наоколо играе заедно с нея — и небесносините кипариси, и Аю-даг, и дори самото небе…
Децата танцуваха, пяха песни, едно след друго декламираха стихотворения… А когато съвсем се стъмни, в тъмносиньото вечерно небе една след друга захвърчаха ракети, като се пръскаха в разноцветни светлини. Цялото небе сякаш оживя. При всяко пламване във висините се виждаха очертанията на облаците, а долу отново изникваха почналите да потъват в мрака дървета и храсти.
Гуля гледаше това великолепно сияние на светлини и мислеше: „Защо ни е дадено толкоз щастие? С какво сме го заслужили. Такъв месец в Артек, а сега и пътуване до Москва, в Кремъл. Ах, мил ти наш Артек, мила ти наша родна страна! Всичко ще направя за тебе, за тебе нищо няма да пожаля!“.
А след един ден бързият влак Севастопол — Москва вече летеше по степите и полята на Украйна. Зад прозореца на купето бягаха назад тополите, от които вече се сипеха сухи, жълти листа.
„По-бързо, по-бързо!“ — викаше Гуля на влака и й се искаше белите украински къщурки, крилете на вятърните мелници — всичко, което тя така много обичаше, този път по-бързо да отстъпи място на гредоредните къщи и милите червеностволи борове.
Отвън на стената на един от вагоните се аленееше платно с надпис:
Благодарим на партията и правителството за слънчевия Артек.
В пионерските вагони песните не преставаха. Отнякъде се чуваха звуци на хармоника. Свиреше нещо малкият пионер от Кострома.
Когато влакът, забавяйки ход, приближаваше никоя голяма гара, на един от вагоните отвън се появяваше пионерски вестник. Най-горе с пъстри букви бе написано името му: