Артек — Москва
Край вестника бързо се събираше тълпа. Хората преглеждаха веселите стихове и бележки и узнаваха, че двестате пионери от Долния лагер са наддали цял тон и са пораснали с цели четири метра. А когато влакът отново тръгваше на път, от тълпата се чуваха възгласи: „Сбогом, артековци!“, „На добър път!“, „Поздравете Москва!“ — а децата, загорели, весели, показвайки се от прозорците на вагоните, махаха на изпращачите с кърпички, със своите бели моряшки шапки без козирки, със златни букви „Артек“, дотогава, докато гарата останеше далече назад…
Настъпи последната нощ. Зад прозореца се издигна луната и беше чудно, че тя не остава назад от влака, макар да стои на едно място.
„Още девет часа път — и Москва“ — мисли Гуля, легнала до прозореца. А от горното легло я дърпа за рамото твърдата ръка на Барасби:
— Гуля, спиш ли? Скоро е Москва.
През тази нощ на никое от децата не се спеше. В полудрямка всички слушат как тракат колелата. Ту един, ту друг ще отдръпне перденцето и ще погледне през прозореца. Там, в тъмнината, святкат червени искри, а по земята летят светлите квадрати на прозорците.
И ето най-после Москва. Дъските на перона затракаха под краката на пътниците. Тълпата на перона се отдръпна.
— Сторете път на пионерите!
В новички сини автобуси Артек тръгна из Москва.
Гуля добре познаваше всички тия улици и забелязваше всяка нова къща, израснала през нейното отсъствие.
Автобусите спряха пред един хотел.
Весела тълпа от деца изпълни целия вестибюл.
Хотел! Колко интересно е да живееш в хотел, където живеят толкова много възрастни, пристигнали в командировка!
От прозореца на своята стая Гуля пак видя Кремъл. Златните стрелки върху черните циферблати на часовниците на кулата приближаваха към цифрата „10“.
Колко много още трябва да се чака до утре!
Гуля позвъни по телефона на баща си в театъра, където той работеше:
— Татенце, ела по-скоро. Иначе и до вдругиден няма да се видим. Днес отиваме в Двореца на пионерите. А утре сме в Кремъл.
После се обади на Ерик:
— Ерастик! Наистина, нали е много хубаво, че пристигнах! Вдругиден ще дойда у вас. Утре сме в Кремъл. Разбираш ли, а? Днес отиваме в Двореца на пионерите. Ах, Ерик, как ме е страх! Натовариха ме да кажа приветствие в Кремъл!
… Златните стрелки на Спаската кула показват девет часа вечерта. Гуля току-що се е върнала от Двореца на пионерите. Тя гледа през прозореца заляната в светлина широка улица.
Ех, да може по-скоро да мине тази нощ!
Като ярки рубини светят в тъмното есенно небе кремълските звезди. А ето го и онова червено знаме, което тя наричаше „огънче“, когато беше съвсем мъничка.
И ето че най-после настъпи утрото. Новичките автобуси, претъпкани с момчета и момичета в парадни моряшки дрехи, влязоха през кремълските врати и тръгнаха по алея, засадена от двете страни с елхички.
Необикновеният подарък
Разхождайки се по алеята на Александровската градина, Владимир Данилович Корольов чакаше Гуля. Той се бе уговорил с дъщеря си да се срещнат до Боровицката врата на Кремъл.
Залязващото слънце трепкаше, проблясваше в прозорчетата на древните кули, по зъбците на кремълските стени, които се възправяха над низината на градината. Неведнъж бе прозвънил часовникът на Спаската кула, но Гуля все не се задаваше.
Баща й започна да се безпокои. Може би е закъснял и пионерите са успели да минат преди неговото идване? Но нали Гуля трябваше да го чака в градината, както бе уговорено. А може би на обратния път пионерите са били пуснати от друга врата? През Спаската или Троицката? Възможно е също от Кремъл Гуля да е отишла заедно с всички деца направо в хотела.
Какво да прави? Да чака ли, или да отиде там? Или може би по-добре е да се обади по телефона?
И изведнъж бащата чу звънлив глас:
— Татенце, аз съм тук!
Той се обърна и видя Гуля. Тя тичаше по алеята, щастлива, поруменяла, размахала бялата си матроска шапка.
— Е, какво, Гулка? — запита Владимир Данилович, когато тя дотича при него и си поотдъхна. — Държа ли в Кремъл реч?
Гуля кимна с глава.
— Държах, само че съвсем не излезе така, както смятах. Сто пъти по-лошо. Виж, ако пак ме извикат в Кремъл!…
— Е, какво да се прави, както си могла, така си говорила. Не скърби!