Гуля пак се замисли за минутка.
— Ех, татко, толкова хубаво беше в Кремъл. Просто невъзможно е да се разкаже.
Отрядна ръководителка на октомврийчета
Гуля се върна в къщи, в Одеса.
— Колко много се е изменило всичко у нас! — каза тя на майка си, като оглеждаше на всички страни. — Таваните ли са станали по-ниски, какво ли?
— А може би ти си станала по-висока? — отговори майка й, като се смееше.
Вече бе настъпила есен, но на Гуля й се струваше, че това чудно празнично лято, с пътуването до Артек и Москва, все още не се е свършило.
Още първия ден на Гулиното пристигане при нея дотичаха Льоля и Лина и трите момичета отидоха на кинофестивала.
Кинофестивалът продължаваше десет дни. За децата прожектираха по два филма на ден и Гуля се връщаше в къщи с подпухнали очи.
— Слушай, Гуля — каза най-после майка й. — Кога ще се свършат тия безкрайни развлечения? Кога ще се заловиш за работа? Ти какво си мислиш — цяла година да безделничиш и да се заловиш за книгите едва пред изпитите ли?
— Не, мамо — сериозно отговори Гуля. — Ти разбираш, аз и без това съм уморена от удоволствия и искам да се занимавам. Но децата не могат да ходят без мене на кино. Аз им обяснявам тайните на снимането.
— Ще минат някак си и без твоите обяснения — каза майка й. — Но ако ти още днес не се заловиш за уроците, пак ще имаш големи неприятности в училището. Още по-сериозни от твоята „история с географията“. Тъй да знаеш.
Гуля не почна да спори. Тя вече сама съзнаваше, че отдавна е време да започне усърдно да се занимава. И даже с удоволствие мислеше, че след дългата върволица от ярки празнични дни ще дойдат най-сетне спокойните трудови, ритмични делнични дни.
Гуля се залови за работа. На нейната маса отново израсна грамада от учебници. На стената до масата се появи програма за занятията, прилична на разписание на влаковете. Тука бяха точно посочени часовете на „пристигане“ и „заминаване“ — часът за заминаване от станция „Легло“, пристигане на станция „Писалищна маса“. Бяха точно изброени имената на учебните предмети и отделите, които трябваше да се минат, или както казваше тя, „да се пропътуват“.
Гуля сега вече сама отказваше, когато я канеха на кино или театър.
— Аз трябва да летя с пълна пара — казваше тя, — за да заслужа пътуването си до Москва. Струва ми се понякога, че съм се превърнала в бърз влак: вечно хвърча нанякъде.
Тя цяла бе погълната от училищните занятия и пионерска работа, отказваше се от всички странични работи. Сега тя бе ръководителка на октомврийчета. Не на шега я бе заинтересувала трудната задача — да възпитава малките дечица, да развива в тях характер, сила на волята и смелост.
Особено много мислеше Гуля как да проведе първия сбор, че да бъде интересно за децата. И тя реши да измисли някоя страшна приказка.
„Малките деца обичат страшните приказки. Пък и това ще бъде първото изпитание на тяхната смелост. Ще трябва само приказката да има хубав край.“
На път за училище Гуля съчиняваше тази приказка с хубав край.
Вечерта в пионерската стая се събраха около двадесет деца: първи „б“ клас. Те вече бяха истински ученици и дойдоха на своя пръв октомврийски сбор сами, без ръководител.
Влизайки в коридора, Гуля чу развълнувани гласове.
— Ами ако тя не дойде? — каза едно момиченце с плитчици, което се казваше Лика.
Момчетата надзърнаха в коридора.
— Иде! — извика братчето на Лика, Мико. — Тпу, за мене! Аз ще седна до нея!
— Тпу, за мене, аз пък — от другата страна! — извика Лика.
— По-тихо, деца — каза Гуля, като затваряше след себе си вратата. — Скоро вече ще бъдете пионери, а шумите като мънички.
Децата изведнъж утихнаха.
— Е, какво да ви разкажа? — запита Гуля, когато всички насядаха около нея. — Искате ли страшна приказка?
— Искаме! — завикаха октомврийчетата.
— А няма ли да ви е страх?
— Няма!
— Ами ако загася светлината и започна да разказвам в тъмното?
— Все едно, няма!
— Добре, ще видим дали сте смели деца.
Гуля стана и завъртя ключа на стената. Стана така тъмно, че тя трябваше пипнешком да намери стола си.
— Сега слушайте!…
Имало едно време братче и сестриче. Братчето се казвало Иванушка, а сестричето Альонушка. Веднъж Иванушка казал: „Чувал съм, че има на света някакво си зло, а пък аз никакво зло не съм виждал. Да тръгнем, Альонушка, да потърсим злото“.