Решили и тръгнали. Вървели, вървели и отишли в една гора. Гъста гора, тъмна и претъмна… Нищо не се виждало наоколо…
— Също като тука сега — каза някой от октомврийчетата.
— Тихо!
Децата притаиха дъх.
В стаята стана толкова тихо, че пионерската ръководителка Люба, която в този момент минаваше по коридора, се учуди.
„Що за странен сбор?“ — помисли тя и тихичко открехна вратата.
През тясната пролука до нея долиташе невисок, но ясен глас:
… Вървели Альонушка и Иванушка и видели в гората една къщичка. Влезли, но вътре никого нямало. Празно, тъмно. Вятър вие в комина: у-у-у… И изведнъж чуват: троп, троп. Някой върви в коридорчето и с железен бастун тропа по пода. Влязла в къщичката една баба — мършава, гърбава, едноока, фустата й черна, блузата черна, забрадката черна.
Погледнала бабата децата с единственото си око и казва: „А-а, гости ми дошли? Ех, че хубаво? Тъкмо нямам нищо за вечеря“.
„Но ние не сме гладни“ — казват Иванушка и Альонушка.
„Затова пък аз съм гладна. Ей сега ще ви опека и ще ви изям…“
Близо до Гуля някой тихичко въздъхна.
— Какво, страшно ли е? — запита Гуля.
— Нищо, разказвай — каза Мико.
И Гуля продължи да разказва своята страшна приказка:
Взела бабата една лопата и казва на Иванушка: „Сядай да те метна в пещта“.
Альонушка заплакала: „Олеле, горко ми!“.
А Иванушка наметнал на Альонушка един кожух с козината навънка и й казва тихичко: „Преструвай се, Альонушке, на овчица, накриви глава и викай: Ме-е-е!.“
Альонушка така и направила. Тича насам-нататък и вика: „Ме-е-е! Ме-е!“.
„Ама че глупава овца!“ — казва бабата.
Грабнала Альонушка и я изхвърлила през вратата. Стои Альонушка самичка до затворената врата в тъмната гора и плаче: „Иванушка, братче мое! Иванушка!…“.
Някое от децата силно изхълца.
— Да запалим ли лампата? — запита Гуля.
— Няма нужда — чуха се в тъмнината гласове.
И Гуля продължи:
Плаче Альонушка, а Иванушка казва на бабата: „Научи ме как да седна на лопатата. Иначе няма да вляза в пещта“.
„Ще те науча, не е голяма работа — отговаря бабата, — ето, гледай.“
Седнала тя на лопатата, а Иванушка — хоп — пъхнал я в пещта! Бабата не успяла даже и да извика. Иванушка затворил вратата на пещта и беж да го няма от къщата.
А там Альонушка — чака. Хвърлила тя овчия кожух от себе си и казва: „Сбогом, зло! Настрадахме се ние от тебе на зло!“.
И побягнали двете деца към дома си. Върнали се и си заживели още по-добре, отколкото преди…
Приказката свърши.
В стаята беше толкова тихо, сякаш децата бяха заспали. Гуля завъртя електрическия ключ и ярката светлина плисна в очите на всички. Примижавайки, децата вдигнаха глави.
И точно в този момент вратата се отвори. Влезе Люба.
— Какво става тука? — запита тя.
— Слушахме една страшна приказка — отговориха в хор децата. — В тъмното!
— Защо на тъмно? — учуди се Люба. — Струва ми се, днес в училището цял ден имаше електричество.
— Ние нарочно загасихме лампата — каза Гуля.
Люба учудено я изгледа. Гуля се смути.
— Какво, не бива ли?
— Ние с тебе ще си поприказваме специално — каза Люба. — А вие, деца, вървете си в къщи, време е вече.
И когато стаята опустя, Люба помисли малко и каза сериозно:
— Изобщо ти добре разказваш приказки, това трябва да ти се признае. Аз самата се заслушах, като стоях до вратата. Но обясни ми, моля ти се, защо плашиш децата?
— Не ги плаша — отговори Гуля. — Аз възпитавам в тях характер. Искам да ги направя смели и да не се боят от страшните приказки.
— А защо трябваше да гасиш светлината?
— За да стане още по-страшно. Нали през време на представление в театъра е винаги тъмно.
— Смешна си ти, Гуля — усмихна се Люба. — В театъра само в зрителната зала е тъмно, но на сцената е светло.
— Е, ами ако на сцената е нощ?
— Все едно, пак има някакво осветление. Иначе нищо няма да се види.
— Та нали при мене и зрителната зала, и сцената са в една стая — не се успокояваше Гуля.
— Тук изобщо не е театър, а сбор на октомврийчета. Та това са малки дечица! Така ще ги наплашиш, че тази вечер няма да могат да спят… Преди да правиш такива опити, трябва да се посъветваш с някого от по-големите… Възпитанието на характера — това не е проста работа.